Това бе толкова неочаквано за Калуст, че спря насред стъпалата и изгледа смаяно италианеца.
- Я стига! Какво има?
- Журналистите, господине. Искаха да влязат, но ги изгонихме. - Завъртя очи и въздъхна. - Уф! Навън е истински ад, казвам ви. Никога не съм виждал Подобно нещо пред хотела!
Всичко звучеше толкова невероятно, че на арменеца му трябваше минута, за да го осмисли.
- Какви журналисти?
Управителят го хвана за лакътя и го избута обратно на първия етаж. Минаха бързо по коридора и спряха пред малко прозорче, което гледаше към улицата.
- Погледнете!
Калуст надникна навън и забеляза малка тълпа около автомобила си, който го чакаше за обичайната му разходка до Монсанто. Хората се бяха струпали на отсрещния тротоар на булевард „Фонтеш Перейра де Мело“ и в началото арменецът не разбра добре какво става. Вгледа се в групичката и забеляза фотоапаратите с големи обективи в ръцете на непознатите. Разгледа ги внимателно и разбра, че не са португалци, а американци или англичани, тъй като всички носеха шлифери и шапки като на Хъмфри Богарт и бяха вперили погледи във вратата на хотела или в колата на Ещевао.
Глутница ловджийски кучета.
- Мили боже! - възкликна магнатът, когато най-сетне осъзна случващото се. - Световната преса е тук!
Следващите няколко дни Калуст остана заключен в апартамента си, като се страхуваше дори да слезе в ресторанта; говореше се, че чуждестранните репортери са плъзнали из фоайето, големия салон и ресторанта. Ако имаше нещо, което ненавиждаше, то беше публичността и винаги казваше, че най-доброто, за което човек може да похарчи парите си, е да стане невидим. Но очевидно границата бе премината и заплахата за анонимността му бе реална.
Когато ситуацията стана вече нетърпима, в Лисабон се появи Крикор с писмо от сър Филип Блейк. Старият му приятел и негов адвокат уведомяваше арменеца, че американските петролни компании се опитват да разрешат конфликта преди началото на процеса в Лондон. Накрая англичанинът бе поискал нареждания.
- Разберете, че сам не можете да спрете американците - каза Крикор. - Този въпрос трябва да се реши веднъж завинаги!
- Решението е просто - отвърна старият магнат. - Нека да изпълняват споразуменията, които са подписали.
- Очевидно е, че няма да го направят, татко. Това не е реалистично. Не може да очаквате, че щом са стигнали дотук, извили са ръцете на гиганти като „Роял Дъч Шел“, „Англо-Персиян“ и Дьо Гол, ще отстъпят пред един инатлив арменец. Говорим за Съединените американски щати! Разберете! Няма да позволят някакъв старец да ги унижи! Имат нужда от решение, което да запази имиджа им пред света!
- И какво предлагаш?
- Договорете се с тях. - Повдигна вежди. - Трябва да сложим край на това.
Не че не му бе хрумвало. Мултимилионерът от „Авиш“ си даваше сметка за огромната власт на противника си и съзнаваше, че не може да спечели на всички фронтове, особено при такъв залог. Но щом не можеше да постигне пълна победа, защо поне да не е частична? Помисли за напредналата си възраст и морето от проблеми, които го очакваха, ако продължи борбата; спомни си за журналистите пред хотела и заплахата за анонимността, на която толкова държеше, но преди всичко се вслуша в интуицията си на търговец от пазара и майстор на сделките.
Обмисля въпроса цели два дни, през които „Авиш“ продължаваше да бъде обсаден от световната преса; накрая повика сина си в стаята и му съобщи решението си.
- Утре се връщаш в Лондон с инструкции за сър Филип - заяви сериозно той. - Да се постарае да ни издейства добро споразумение, ясно ли е?
Крикор въздъхна с облекчение.
- Уф! Най-после!
Но Калуст още не бе свършил. Взря се в очите на Крикор, за да се убеди, че е разбрал посланието, и добави:
- И американците да платят. И то добре!
„Блейк & Хоторн“ уведомиха американските петролни компании за склонността на клиента си да преговаря за края на Споразумението за червената линия. Разговорите, които започнаха седмица по-късно, продължиха няколко месеца. Водеха се с приятелски тон и когато понякога се срещаха на вечеря, вечно мнителният Калуст разпореждаше неговите представители да не пият повече вино от опонентите му. За по-сигурно включи в процеса и Крикор, отреждайки му ролята на пощенски гълъб между Лондон и Лисабон; носеше в „Авиш“ предложенията на американците и пътуваше до Лондон с указания от баща си, които трябваше да се проучат и обсъдят внимателно. Изискванията на арменеца, с които американските компании се бяха съгласили, трябваше да бъдат оформени в юридически документи, а тези, които не бяха, се връщаха в Лисабон, за да бъдат преработени.