- Кои са тези хора?
- Нямам представа - отвърна мадам Дюпре, присвивайки устни. - Не съм ги виждала наоколо.
Отговори му шофьорът, който бе заобиколил колата и бе заел мястото си пред волана, но без да поглежда в огледалото за задно виждане, за да не го обвинят, че шпионира клиента си.
- Туристи.
Това учуди магната.
- И какво правят тук? Дошли са да видят „Авиш“?
Ещевао се усмихна.
- Дошли са заради вас, мосю Саркисян.
Калуст ококори очи невярващо.
- Заради мен ли?
- Вие станахте атракция в Лисабон, не знаехте ли? - каза шофьорът. - Спомняте ли си процеса срещу американците? Чуждата преса не спря да пише за това, както знаете. Оттогава много туристи идват до „Авиш“ с надеждата да ви зърнат. Нима не сте забелязали?
Това бе новост за Калуст и мадам Дюпре и не можеше да се каже, че останаха доволни да я научат. Той, който обичаше анонимността си и й се наслаждаваше именно в Лисабон, се бе превърнал в атракция на града?
- Вие знаехте ли за това? - обърна се възмутено той към асистентката си. - Туристи да идват да ме дебнат пред хотела ми? Да не би всички да са откачили?
Автомобилът потегли, пресече портала и мина покрай радостната тълпа, която не спираше да маха.
- А вие какво очаквахте? - опита да му обясни мадам Дюпре. - Та вие сте най-богатият човек в света! Подобно нещо е неизбежно, не мислите ли? Особено покрай целия шум около делото... Не помните ли, че „Лайф“ ви нарече „най-загадъчния мъж на нашето време“? Такива думи привличат вниманието...
Арменецът поклати глава.
- Не! Няма да търпя това!
- Но какво можем да направим? Да повикаме полицията, за да изгони туристите?
- Не, разбира се, но и така не може да продължава. При това положение по-добре да се върна в Париж. И то възможно най-скоро!
- О, не говорете глупости!
- Сериозен съм! Отнасят се с мен, все едно съм някаква циркова атракция, не разбирате ли? Остава само да ми подхвърлят банани и фъстъци! - Отново разтърси глава. - Не, не може така! Връщаме се в Париж, и то още следващата седмица!
Случката бе изнервила арменеца, но мадам Дюпре го познаваше добре и с няколко мили думи и твърдост, и дори със заплахата, че ще го напусне, ако той замине за Франция, успя да го успокои. Подобно нещо бе немислимо за арменеца; вече бе загубил жена си и не можеше да се лиши и от секретарката си.
Всъщност само след десетина минути, докато караха по крайбрежната улица към Ещорил, където щяха да завият за планината, Калуст вече бе забравил за инцидента с туристите. Мадам Дюпре го разсейваше с гледката към морето, кулата „Бужио“ на фона на синия хоризонт и златистия пясък на плажа Каркавелош. Когато след малко навлязоха в гората и стигнаха до Синтра, мислите на стария арменец отново се бяха върнали към въпроса, който го занимаваше напоследък. Погребението на Нунуфар.
Магнатът бе решил да издигне грандиозен монумент в памет на жена си. Не знаеше как, но щеше да го направи. Щеше да избере най-добрия архитект, ако трябва, ще наеме дори Пикасо, за да направи скулптура, ще поръча реквием на самия Сибелиус; щеше да създаде незабравима творба на изкуството в името на Нунуфар. Трябваше да измисли начин да се справи с ужасното чувство на вина, което измъчваше съвестта му.
- Винаги съм й бил верен - прошепна той с чаша вино колареш в ръка. - Винаги, винаги...
Любуваха се на гората, ширнала се отвъд кралския дворец в Синтра, и вдъхновен навярно от природата, която му навяваше носталгични мисли, Калуст реши да сподели какво му тежи на сърцето.
- Какво казахте?
- Вие най-добре знаете, че момичетата, с които съм бил, просто бяха част от терапията ми, нали? - Сложи ръка на гърдите си. - Важна е верността на сърцето и в това отношение аз никога не съм имал съмнения.
Като разбра, че шефът й говори за съпругата си, асистентката се поколеба, изгаряйки от желание да му възрази. Все пак благоразумието надделя.
- Знам - промълви тя. - Знам.
Калуст бе устремил взор към гората от борове и дъбове по склона срещу двореца. Устните му бяха влажни от омайващото вино, а замечтаното изражение придаваше умиротворение на лицето му.
- Знаете ли какво ще направя? - попита отнесено той. - Ще я балсамирам.
- Моля?
- Ще балсамирам тялото на Нунуфар, за да не се разложи - отвърна той, внезапно развълнуван. - И ще построя за нея най-големия мавзолей с мрамор от Ферара, ще го обсипя със злато и статуи, изработени от най-добрите артисти. Ще бъде нещо грандиозно - гробница, в която и самият аз да бъда положен, когато му дойде времето. Това ще е последният ни дом, където ще останем заедно за вечни времена.