- Дори и ако те лиша от наследство?
Въпросът бе произнесен тихо, почти шепнешком, и ярко контрастираше на виковете, които само преди минути се носеха из апартамента. Зад мекия тон се криеше предупреждение, маскирано като намек, но всъщност си беше чиста заплаха. Със скръбен поглед, разочарован, че се бе стигнало дотук, но неспособен да отстъпи пред дълга си и твърдо решен да държи на своето до самия горчив край, Крикор решително кимна.
- Да.
Калуст се отдръпна с дълга въздишка и с бавното движение на човек, който вече е взел своето, макар и трудно решение. Съзнаваше, че изборът му ще опустоши и него самия, вторачи се в сина си с леден поглед и посочи към вратата.
- Върви си - нареди той. - Върви си и никога не се връщай.
Смъртта сякаш дебнеше наоколо, за да покрие Калуст с дебелия си черен плащ; арменецът не я виждаше, но усещаше миризмата й на гнило и знаеше, че го наблюдава като надушил мърша лешояд. Даваше признаци, че неизбежно се приближава, което се потвърди няколко седмици след разрива с Крикор.
- Пристигна телеграма от Лондон - съобщи мадам Дюпре, когато към три и половина следобед слезе в салона, за да му прави компания за кафето. - От кантората на „Блейк & Хоторн“.
Тъй като ставаше дума за британските му адвокати, Калуст си помисли, че му изпращат новини около някое дело за придобиване на художествен експонат, но се оказа друго. Телеграмата съобщаваше, че сър Филип Блейк е починал предишната вечер и че за семейството и кантората би било огромна чест, ако един от най-забележителните клиенти и приятели на покойника присъства на погребалната церемония, която щеше да се състои в Уестминстърското абатство.
Магнатът реши да остане в Лисабон, но докато течеше церемонията в Лондон, той отиде до манастира „Жеронимуш“, за да запали свещичка в памет на стария си приятел. Въпреки че храмът бе католически, Калуст коленичи пред олтара и се помоли на арменски.
Когато същия следобед се върна в хотела, завари знамената, спуснати наполовина, и голямо вълнение във фоайето. Съзря управителя на хотела, който носеше черна лента на ръкава си, да дава нареждания на служителите и го попита какво става.
- Не чухте ли по радиото? - попита учудено господин Руджерони. - Негово Величество е мъртъв.
- Кой? Салазар ли?
Собственикът на „Авиш“ примигна, изненадан от предположението на госта.
- За бога, не! - възкликна той. - Крал Джордж VI.
Следващия месец от Париж пристигна друга лоша новина, този път за кончината на сенатор Жан-Марк Ерто. За последен път Калуст го бе видял няколко години по-рано в „Авиш“ при подписването на споразумението Stroke 54 и си спомняше, че още тогава старият французин не изглеждаше добре - с приведено над бастуна крехко тяло и бледо лице, което издаваше необратимия ход на времето.
Какво, по дяволите, ставаше? Бе достигнал възрастта, в която накъдето и да погледнеше, виждаше смъртта. Докога? Само за няколко месеца бе загубил Нунуфар, сър Филип и сенатор Ерто. Освен това се бе скарал със сина си, а подобно скъсване на отношенията им за него бе един вид смърт. Бе понесъл прекалено много удари за толкова кратко време. Започнаха да го преследват съмнения и в душата му се надигаше страх. Кой щеше да е следващият?
Жизнеността, която го поддържаше активен, сякаш бързо се изпаряваше като отминало увлечение и здравето му постепенно се влошаваше. Тялото му губеше сили и масажите на Иван вече нямаха особен ефект. Непрекъснато се чувстваше изморен и гърбът започна да го боли, принуждавайки го да върви леко приведен. Доктор Фонсека му бе изписал лекарства, за да облекчи страданията му, но нямаше лек против старостта.
Шведската гимнастика, която цял живот бе практикувал, се бе превърнала в колебливи движения, които правеше повече от инат, отколкото от убеждение, че помагат, а разходките до парка „Едуардо VII“ и Монсанто бяха заменени от петминутно ходене с несигурни крачки, неизменно следвани от колата. Не го вълнуваха дори групичките туристи, които застанали на известно разстояние, всеки ден му махаха.
Магнатът чезнеше.
НАД ГОРАТА СЕ СТЕЛЕШЕ ГЪСТА МЛЕЧНА МЪГЛА, която придаваше на мястото една сюрреалистична, почти мистична атмосфера, и падаше толкова ниско, сякаш от хълма на Синтра се вдигаше ледена пара. От короните на дърветата се спускаха облаци, които се увиваха около кулата на къщата, сякаш самата гора заявяваше, че постройката й принадлежи.
Калуст доволно въздъхна и се обърна към асистентката си:
- Красива е, нали?
Мадам Дюпре кимна, без да отделя поглед от къщата.