- Безсрамница! - кресна Калуст, неспособен да сдържи надигащия се гняв. - Какво нахалство! Как се осмелява да...
- Какво има? - попита мадам Дюпре, която изникна на вратата. Въпреки че притежаваше „Кинта да Амизаде“, тя продължаваше да живее в „Авиш“, в съседна стая на „Дона Филипа Ланкастър“. - Случило ли се е нещо?
Магнатът смачка писмото на топка и яростно го запрати на пода.
- Онази хлапачка, новата кралица, е решила да ми напише глупаво подвеждащо писмо!
Слисаният поглед на асистентката проследи хартиеното топче, което се бе изтърколило на терасата и се бе спряло до една саксия. Смаяна, тя отвори уста, за да каже нещо, и я затвори, като риба на сухо, докато накрая успя да проговори.
- Онова там е писмо от кралицата? - попита тя, чудейки се дали с чула правилно. - Английската кралица?
- Да, от кралицата е! И какво? Какво толкова? Доколкото ми е известно, тя също ходи в тоалетната като всички нас!
- Но какво иска от вас?
Французойката изгледа шефа си с любопитство, дори с укор. Очевидно той не се впечатляваше от кралската титла.
- Предлага ми почетен орден.
Този път мадам Дюпре не просто го изгледа смаяно, а направо зяпна. Удивлението й бе безгранично.
- И вие... вие се гневите, защото кралицата иска да ви награди?
- Не разбирате ли, че се опитва да ме купи? - попита презрително той, разочарован, че асистентката му не проумява очевидното, заслепена от факта, че писмото е от кралицата. - Предлага ми почетен орден, някаква си рицарска титла, която не е нищо повече от обикновена милостиня, но намеква, че в замяна иска колекцията ми! С други думи, тази нещастница чака да пукна, за да ме ограби! Това е единствената причина, поради която тази глупачка ми предлага K. B. E! Не й пука за здравето ми, за смъртта на Нунуфар, нито за всичко, което съм сторил за Англия! Онова, което я интересува нея и бандата съветници, е моята колекция, не разбирате ли? Иска моите „рожби“!
Погледът на мадам Дюпре се местеше от смачканото писмо към шефа й, сякаш се разкъсваше между тях. Накрая излезе на терасата и взе хартиеното топче, което се търкаляше до саксията. Клекна, за да го вземе, и като всяка добра асистентка, го разгърна. Такова писмо не може да отиде на боклука, то трябва да бъде запазено.
- Да не сте полудели? - попита го тя. - Каквото и да пише тук, това е писмо от английската кралица, с което ви предлага почетен орден!
- Нима англичаните наистина искат да ме почетат? Мен, когото обявиха за враг на страната си и ме унижиха, въпреки всичко, което съм направил за тях?
- Добре, но този орден ви гарантира рицарска титла...
- Сър Калуст? Звучи нелепо.
- Не звучи никак зле.
Магнатът се надигна от стола си и погледна към листа, който тя приглаждаше в отчаян опит да спаси и възстанови писмото.
- Знаете ли какво ще отговоря на английската кралица? - попита той. - Вървете на майната си, мадам!
Калуст внимателно завъртя дръжката на стария руски самовар от ковано сребро - едно от съкровищата в „Кинта да Ами-заде“, и наля гореща вода в чашата. Пусна вътре пакетче липов чай и се завлече до хола със ситни крачки, тъй като отново го болеше гърбът. Спря се за малко пред венецианското огледало и огледа ноздрите си; сутринта носът му бе кървял обилно, както често се случваше, но изглежда, сега кръвотечението бе спряло. Трябваше пак да говори с доктор Фонсека. Лекарят му бе дал отлични съвети за облекчаване на проблема и Калуст вече му имаше такова доверие, че бе престанал да се допитва до стария доктор Камхеджян.
Мадам Дюпре бе излязла на разходка в Синтра, затова той се настани до прозореца на хола, за да изпие чая си, докато я чака. Гледката бе великолепна и арменецът зарея поглед из гъстата растителност. В ниските части на склона растяха палми, лимонови и портокалови дръвчета, а над тях се извисяваха кедри. Сред зеленината се открояваха цветовете на огромни магнолии и красиви камелии, а горичката бе огласяна от птичи мелодии и клокоченето на многобройните поточета, които извираха от Сера да Луа, през която се простираше дванайсетдекаровият имот.
Мястото му приличаше на същински рай! Бе дошъл за почивните дни с мадам Дюпре, привлечен от безбройните нюанси на зеленото в Синтра, за които смяташе, че не съществуват никъде другаде по света. Дългите назъбени стени на мавърския дворец надничаха над къщата, а долу се виждаха живописните покриви на...
Вниманието му бе привлечено от метално скърцане при входа откъм парка „Мерендаш“, на върха на хълма. Видя бледия силует да прекрачва прага през малката желязна врата и въздъхна с копнеж; тя се връщаше. Меланхоличната усмивка по устните му бързо се стопи, когато забеляза и втори силует, висок и сив, застанал до външната врата.