- Какво? - възмути се дъщеря му. - Какво говорите, татко? Искате да станем мюсюлмани?
- Не става дума за това дали искам, или не - отвърна дядо Сисаг. - Просто казвам какви са възможностите ни. Турците гарантират, че ако приемем исляма, ще може да останем. - Той сложи ръка на гърдите си. - Лично аз не искам да се отричам от вярата си. Предпочитам да умра християнин, отколкото да живея с друга вяра. Живях дълго и съм готов да посрещна онова, което Бог ми е отредил. Въздъхна и погледът му зашари между дъщеря му и внучката му. - Но вие сте млади, а това пътуване ми се струва пълно безумие. Излезем ли на пътя, няма да мога да ви защитя. Нямам достатъчно сили, а душата ми гасне с всеки изминал ден. Може би е добре да го обмислите.
Старецът замълча и се взря в двете жени, кръв от кръвта му, разкъсван между надеждата и страха от избора им. Искаше да се обърнат в другата вяра, за да оцелеят, но от друга страна, се опасяваше, че ще го направят и така ще се отрекат от корените си и идентичността си.
Първа, което впрочем бе и нейно право, заговори стопанката на дома.
- Бог знае колко ме отвращава тази мисъл - каза Аршалуис, обръщайки се към дъщеря си. Но навярно това е единственият изход...
Мариян остана мълчалива известно време, докато всички се взираха в нея, сякаш тя трябваше да вземе окончателното решение. Сърцето и разумът й воюваха и тя бе разкъсвана от тази дилема. Дали да се отрече от идентичността си, за да живее, или да остане арменка и може би да загине?
- Няма спор, че така би било най-лесно - отбеляза колебливо тя. - Но... Ами татко? Какво би казал той?
- Баща ти не е тук, дъще. Дори не знаем дали е жив...
Мариян си пое дълбоко дъх, съкрушена и неспособна да реши.
- Не знам... - прошепна тя. - Приемането на чужда вяра за мен е унижение и поражение. Мюсюлманите арестуваха и измъчваха баща ми. Измъчват и нас, унижават ни, гонят ни от домовете ни, а ние... нима ще им угодим, като приемем тяхната вяра? - Смръщи вежди и поклати глава. - Не знам дали ще мога...
- Само ще се преструваме - обясни Аршалуис, опитвайки се да свикне с мисълта. - Ще кажем на турците, че ставаме мюсюлмани. - Постави ръка на гърдите си. - Но в сърцето си ще бъдем християни.
Дъщеря й отново поклати глава.
- Не знам дали ще мога.
Аршалуис погали едрия си корем.
- Става въпрос и за детето, което нося - каза тя. - Дали ще мога да пътувам в това състояние?
В стаята настъпи колеблива тишина, докато всички се чудеха кой път да изберат. Пръв заговори дядо Сисаг.
- Може би е по-добре да решим по-късно - предложи той. - Нека да се приготвим за път. Имаме три дни, за да решим. - Обърна се към Крикор. - Ами ти, младежо? Какво ще правиш?
Гостът сви рамене и разпери ръце в жест на обърканост и неразбиране.
- Честно казано, не знам - призна той. - Не мога да напусна страната с британския си паспорт, защото сега Великобритания воюва с Османската империя. Освен това, когато пристигнах в Кайсери, разбрах, че всичките ми далечни роднини, Берберян и Саркисян, са напуснали града в началото на войната и не мога да разчитам на тяхната помощ. Най-лошото е, че пощата е блокирана и не мога дори да се свържа е баща си в Лондон. При тези обстоятелства какво мога да сторя?
- Да не забравяме, че турците не те познават напомни му дядо Сисаг. - Тъй като идваш от чужбина, името ти не фигурира в техните списъци. Затова трябва много да внимаваш. Няма съмнение, че ако те открият, ще те убият. В града не остана нито един арменец между четиринайсет- и седемдесетгодишна възраст освен теб. Трябва да продължиш да се обличаш като жена и да се криеш заради нас. - Посочи към дъщеря си и внучката си. - Ако те решат да не се отричат от вярата си, ще трябва да дойдеш с нас. Ако се отрекат, ще се криеш тук, докато тази проклета война свърши или баща ти намери начин да те изведе оттук. - Седнал до тонира, старецът замълча за момент и сложи ръце върху коленете си. - Какво мислиш?
Крикор се взря в Мариян, сякаш момичето бе пътеводната му светлина.
- Ще отида там, където е тя.
АТМОСФЕРАТА В ДОМА НА САРКИСЯН бе станала непоносимо тягостна. Нунуфар прекарваше по цели дни затворена в стаята, от която понякога се чуваше неконтролируем плач. Новините, които Калуст й бе донесъл от Интерлакен, бяха възможно най-лошите, а самият той бе станал още по-мрачен. На този етап животът му се свеждаше до сутрешни разходки, малко време в кабинета, а оттам отиваше в хотел „Риц“ на „Пикадили“.
Няколко дни по-късно, през които непрекъснато бе мислил по въпроса, книга за Шерлок Холмс, съзряна случайно на витрината на старата книжарница Hatchards на площад „Пикадили“, му подсказа идеята да наеме детектив. Обсъди я с Филип Блейк, който го посъветва да се обърне към авторитетната агенция „Бърнс“ в Чикаго, която преди две години бе отворила офиси в Лондон.