Аршалуис хвана косата на дъщеря си и я дръпна назад, за да открие лицето й. Взе от земята камък с остри ръбове и е бързи движения надра лицето й. Момичето извика от болка и опита да се отскубне, но майка й, която очакваше тази реакция, и държеше здраво и успя да я издере още два пъти.
Отдръпна се, за да я огледа и остана доволна от резултата; раните не бяха дълбоки, само одрасквания. Бръкна в джоба си и извади скилидка чесън, с която натърка окървавените драскотини. Сетне потопи ръцете си в калта под каруцата и намаза лицето на дъщеря си.
След тази кратка процедура Мариян стана неузнаваема. Правилните и нежни черти на лицето й бяха изчезнали под ужасяващата маска. Кожата й бързо се поду от раните и чесъна, а калта й придаваше вид на окаяна просякиня. Такава едва ни някой би я пожелал и дори Крикор трябваше да положи усилие, за да не се отврати и да не забрави, че това безформено лице всъщност принадлежи на неговата Мариян.
След като кюрдите си заминаха, на пътя се възцари зловеща тишина. Чуваха се само откъслечни ридания, плачеха жени и деца, но някакъв неестествен покой бе обгърнал този своеобразен поход на смъртта. След около пет минути, когато се увериха, че нападението наистина е отминало, хората излязоха от скривалищата си и започнаха да се събират на групички, за да търсят близките си.
- Шаке! - викаше някой.
- Агавни!
Крикор и тримата членове на семейство Киносян също се измъкнаха изпод каруцата и тръгнаха да търсят другата сестра и дядото.
- Карун!
- Дядо Сисаг!
Тук-там се чуваха отчаяни и неутешими стонове, късащи сърцето; това бяха хората, намерили разчленените тела на роднините си, загинали от ръката на кюрдите. За тях търсенето бе свършило.
Дядо Сисаг се появи десет минути по-късно. Накуцваше, подпирайки се на тоягата, с кървяща дясна вежда.
- Един кон ме блъсна и паднах в храсталака - обясни той, докато почистваше раната си с кърпичка. - Всички ли сте добре?
- Да, слава богу - отвърна Аршалуис, докато се оглеждаше наоколо. - Карун? Знаете ли къде е?
Баща й поклати глава.
- Видях само как кюрдите ни нападат - каза той. - Побягнах нататък и... паднах в храстите. Тя не е ли с вас?
Страх започваше да обзема Аршалуис.
- Не... не знам къде е - заекна отчаяно тя, докато се оглеждаше във всички посоки. - Когато ни нападнаха, хванах Карун и Кенариг за ръце, но в цялата опази суматоха малката се паникьоса и побягна. Опитах се да я догоня, но Кенариг ме спря. А сега... сега не знам къде е Карун. Тя се разплака. Искам си дъщеричката! Къде е? Къде е моята Карун? Моля ви, доведете ми я!
Подновиха търсенето на най-малката дъщеря, като се пръснаха по пътя и из околността. Петнайсет минути по-късно Крикор се натъкна на безжизненото тяло на момиче в жълта рокля като тази на Карун, проснато зад една скала. Наведе се над него и погледна лицето му. Наистина беше сестрата на Мариян.
Очите й бяха безизразни, а от едното й ухо се спускаше ивица засъхнала кръв. Хвана китката й, за да провери пулса, но не усети нищо. Дали притискаше пръста си на грешното място, или тя беше... Не посмя дори да си го помисли. Отчаян, той доближи ухо до лявата част на гърдите й и се заслуша в сърцето. Нищо. Най-лошият кошмар се сбъдваше, като мрака, който бавно и безмилостно поглъща всичко, щом слънцето се скрие зад хоризонта. Сломен, без да знае какво друго да направи, Крикор доближи дланта си до полуотворената уста на Карун и се опита да разбере дали диша. След няколко дълги секунди, които му се сториха вечност, трябваше да се примири със страшната действителност. Изправи се бавно и огледа пътя със замъглен поглед.
- Мариян! - повика я той първо тихо, а после по-силно. - Мариян!
Девойката бе навлязла в крайпътния храсталак и надникна през клоните.
- Какво има?
Крикор си пое дълбоко дъх, за да събере кураж. Ненавиждаше мисълта, че точно той трябваше да съобщи трагичната новина. Махна с ръка към тялото зад скалата.
- Тук - промълви тъжно той с треперещ глас и съкрушено отпусна рамене. - Тя е тук.
Вечерта лагеруваха до река Ахи. Изселниците се разположиха встрани от пътя, капнали от умора и емоционалния шок. Откакто Крикор бе открил тялото на Карун и бе успял да изкопае дупка, за да го зарови въпреки виковете на войниците, Киносян приличаха на сомнамбули, замаяни от удара, който им нанесе тази неочаквана смърт. Неутешима, със зачервени от плач очи, Аршалуис вървеше прегърбена и изплакваше все същия въпрос.
- Защо, Господи? Защо? - хълцаше тя, опустошена от загубата на дъщеря си. - Какво ти стори моята Карун, за да ми я вземеш? Защо, мили Боже, защо?
Дядо Сисаг бе потънал в мълчание и вървеше най-отпред с вперен пред себе си поглед, потънал в мисли за загиналата си внучка. Единствено Мариян се опитваше да успокои Аршалуис, макар да не намираше думи, за да отвърне на въпроса й, за който всъщност нямаше отговор. Наистина, защо точно Карун? Какво зло бе сторила на кюрдите, за да я убият? И защо турците се държаха така с тях? Нима не им стигаше, че отнеха баща й? Защо трябваше да убиват малката, нежна Карун, толкова мила приживе, толкова спокойна в смъртта? Какъв бе смисълът на нейната смърт?