- Но... но защо не последвахте арменците? Със сигурност щяхте да ги откриете по пътя извън града.
- Не и арменците - уточни той тихо. - Арменките.
- Арменките ли? Как така?
- Момчетата и мъжете между дванайсет и седемдесет години са били арестувани в седмиците преди депортацията. Доколкото ми е известно, са ги извели извън града и...
Замълча с надеждата, че отказът му да довърши изречението ще е достатъчен, за да покаже какво всъщност се бе случило.
- Но щом са на пътя - настоя Калуст, без да разбере мълчанието или просто отказвайки да проумее колебанието на турчина, - защо не ги последвахте?
Ихсен бей преглътна сухо. Наистина се налагаше да обясни всичко.
- Били са... екзекутирани на края на града. - Прошепна думата екзекутирани, надявайки се събеседникът му да не я чуе. - Депортирали са само жените, старците и децата.
В стаята надвисна тежка тишина. Калуст се взираше в госта си и не искаше да повярва.
- Екзекутирали са мъжете? Наистина са ги убили? Застреляли са ги?
Ихсен бей наведе глава, неспособен да гледа в очите този отчаян баща.
- Опасявам се, че са използвали брадви и кирки...
Тези думи накараха домакина да потрепери, сякаш самият той бе пострадал от тези жестоки хора.
- А... моят Крикор? - попита той, страхувайки се от отговора, както никога през живота си. - И той... и той ли е бил там?
Пратеникът на Салим бей изви устни в знак, че няма отговор на въпроса.
- Не знам - отвърна той. - Питах за него, както сигурно предполагате. Дори поисках сведения лично от кмета на Кайсери, но не откриха нищо. Името на сина ви не присъства в нито един списък.
Предвид обстоятелствата, тези думи донесоха облекчение за Калуст.
- Това не е непременно лош знак...
- Вижте, не искам да ви давам напразни надежди - заяви гостът с внезапно категоричен тон. - Истината е, че арменските мъже са били екзекутирани седмици преди изселването. Няма причина да мислим, че на сина ви му се е разминало. При това положение може да се надяваме на най-добрата развръзка, но... трябва да се подготвим за най-лошото.
В стаята отново настъпи тишина, изпълнена с лоши предчувствия. В главата на Калуст препускаха мисли и предположения, умът му търсеше изход, подобаващо обяснение, което да поддържа все още неугасналата надежда. Щом никой не е видял тялото на сина му, как би могъл да го смята за мъртъв?
- Трудно ми е да повярвам... - проговори той. - Как може да сме сигурни, че наистина... екзекутират депортираните?
- Аз знам, повярвайте ми.
- Но откъде знаете?
Пратеникът на Салим бей отпи глътка от кафето, което Хъмфри им бе сервирал преди минути, печелейки време, през което да реши дали да отнеме и последната надежда на събеседника си. Кой беше той, че да убеждава един баща в смъртта на сина му, щом сам не бе видял тялото? От друга страна, не беше ли негов дълг, предвид обстоятелствата, да му обясни какво всъщност се бе случило там? Как би могъл да му отнеме правото поне да скърби за сина си?
- В този момент, за жалост, избиването на арменци в Османската империя е масово - каза той, взел решение да разкрие цялата истина. В крайна сметка затова бе прекосил половин Европа. - Имам приятели, които работят в Отдела за обществена сигурност, и те ми разказаха как протича всичко. Министерството на вътрешните работи разпраща заповеди за депортация на арменците по различните провинции, които гласят те да получат хуманно отношение. Но това е само формалност, нещо като алиби, ако по-късно някой им поиска обяснение. Истината е, че междувременно структура, наречена Специална организация, праща свои хора да разговарят с управителите и началниците на местната полиция, нареждайки им устно да избиват всички изселени арменци или да оставят четите да свършат тази работа. Доколкото ми е известно, дори има специални участъци от пътя, където извършват екзекуциите.
- И тези заповеди са устни? - учуди се Калуст. - Но те нямат никаква стойност!
- Зависи кой ги издава - поясни Ихсен бей. - Често самият директор на Специалната организация Бахетин Сакир пътува из провинциите, за да даде нарежданията. Друг път това са упълномощени пратеници, обикновено секретари на партията. Който и да е, никой от управителите не поставя под съмнение факта, че заповедите идват от правителството.
- И те ги изпълняват?
- Повечето да, някои - не. Валията на Анкара не прие нарежданията, нито пък тези на Кастамону, Йозгат, Измир, Малатия, Ерзурум и Алепо. Всички те бяха уволнени и заменени от по-съдействащи лица. Кметът на Лидже, който отказа да изпълнява устни заповеди и ги поиска в писмена форма, бе уволнен и изпратен в Диарбекир. Убиха го по време на пътуването.