- Ами турското население? Нищо ли не правят? Нима приемат случващото се?
Ихсен бей отново наведе глава.
- Опасявам се, че е така - прошепна той. - В някои райони турците защитиха арменците, както в Трабзон и Йозгат, но не и на повечето места. Сънародниците ми по-скоро подкрепят изселването и много хора се присъединяват към грабежите и убийствата. - Поклати глава. - Истинска трагедия! Най-лошото е, че в началото окуражаваха арменците да приемат исляма, за да се спасят, а сега не приемат дори това! Искат да ги изтребят до крак! А онези, които им помагат, рискуват живота си. Командирът на Трета армия генерал Камил издаде заповед, според която „мюсюлманин, който подкрепя арменец, ще бъде убит пред собствения си дом, а къщата му ще бъде изгорена“. Ясно е, че това разубеждава повечето хора, които искат да помогнат.
Калуст мълча цяла дълга минута. Мъчеше се да не се разплаче и търсеше сили да запази хладнокръвното си изражение, за да не показва слабост пред никого. Но вече не хранеше големи надежди относно съдбата на сина си. Дали Крикор бе депортиран, или екзекутиран, всичко, което бе чул, му подсказваше, че е твърде вероятно да не го види жив. Трябваше да приеме реалността, колкото и жестока да бе тя.
- Господин Ихсен бей - каза той, като внезапно се изправи и протегна ръка на госта си. - Благодарен съм за всичките ви усилия и че бяхте така любезен да прекосите цяла Европа, за да ми разкажете лично тези тъжни събития.
Пратеникът на Салим бей разбра, че домакинът му не желае нищо друго, освен да остане сам, и стисна подадената му ръка.
- Това бе най-малкото, което можех да направя - отвърна гостът. - Съжалявам, че не донесох добри вести.
Калуст го изпрати до вратата, която вечно бдителният Хъмфри вече бе отворил.
- По-добре лоши вести, отколкото никакви - каза домакинът. - Предпочитам най-суровата истина пред илюзията. Неведението е непоносимо. Така поне знам на какво мога да разчитам.
- Разбира се.
Когато стигнаха до портата, Калуст за последен път стисна ръката на госта си.
- Моля, предайте моите благодарности и сърдечни поздрави на Салим бей.
Хъмфри затвори портата, а домакинът се качи на първия етаж и се затвори в стаята си.
Започна да скърби за сина си.
КЕРВАНЪТ НА ИЗСЕЛНИЦИТЕ ОТ КАЙСЕРИ заприличваше все повече на тълпа парцаливи просяци, толкова измъчен вид имаха всички. Арменците вървяха вече месец; спираха само да пренощуват, щом войниците им даваха знак. Почти всяка нощ кюрдски и турски отряди ги причакваха по пътя и нападаха конвоя пред тихото бездействие и дори със сътрудничеството и активното участие на войниците, които уж бяха там, за да пазят арменците.
- Това са четниците! - каза някой и новината се разпространи сред целия керван. - Крият се навсякъде.
Никой не знаеше кои точно са четниците, ако не се смятат слуховете, че това са престъпници, пуснати от турските зандани. Тези нощни нападения, които понякога се случваха и посред бял ден, засягаха предимно предните и задните части на кервана, затова Крикор и семейство Киносян се стараеха да се движат в средата на дългата колона, тъй като нападателите рядко щурмуваха там от страх да не бъдат изненадани в гръб от отчаяните арменки. Защо да рискуват, след като тези две части на конвоя бяха най-уязвими?
Изминаха четирийсет и осем часа, откакто хранителните запаси на Киносян бяха свършили. Изядоха пресните продукти само за два дни, а осоленото месо и сухата храна се стопиха малко по малко през следващата седмица. След това заклаха едното муле, но не можаха да сторят същото с другото животно, тъй като бе откраднато от кюрдите. Изгубиха второто муле, а заедно с него дисагите, в които бяха скрили парите. Остана им още един чувал, но бе прекалено тежък, за да го носи сам човек, затова, след като извадиха бижутата и парите, се разделиха и с него.
Последните бисквити, пазени за малката Кенариг, бяха свършили преди два дни и оттогава се хранеха с хляб и кисело мляко, което купуваха от турските селяни, срещнати по пътя. Впрочем рядко виждаха други хора, тъй като войниците сякаш нарочно избираха маршрут, далеч от населени места и особено от големи градове.
- Дядо? - повика го Мариян, като се обърна назад. - Добре ли сте? Можете ли да ходите?
Дядо Сисаг най-трудно понасяше това изпитание. Седемдесетте години му тежаха при всяка крачка на безспирното вървене по четирийсет километра на ден през планини и долини, което му причиняваше огромно страдание, особено откакто бе спрял да се храни редовно.