- Правя каквото мога, дъще - прошепна той, след като се подпря на тоягата и два пъти си пое дълбоко дъх. - Но годините не прощават, миличка. Поклати глава. - Не знам дали ще издържа още дълго...
- Ще издържите, дядо, ще издържите - отвърна внучката му, опитвайки се да му вдъхне кураж. - Няма друг начин!
След два дни без храна вече никой не усещаше глад. Странно, но желанието за ядене, това обсебващо чувство, което ги измъчваше, откакто храната стана на привършване, бе изчезнало напълно само четирийсет и осем часа след изчерпването на провизиите. Сякаш тялото се отказваше от онова, което не можеше да получи.
Прекараха половината от следобеда сред изоставените останки от лагер, пълен с трупове на жени и деца, покосени от болести и множеството среднощни нападения на керваните. Хората от Кайсери извадиха кръстчетата, които носеха на верижка на шиите си, обърнаха се към телата и се прекръстиха.
- Какъв ужас! - възкликна Мариян, като закри устата си с ръка. - Мили боже, ето това ни чака!
- Не говори така - смъмри я Крикор. - Нищо подобно няма да ни сполети, чуваш ли? Няма да го позволя!
Зърнаха подутото тяло на един кон, край което бяха минали мнозина изселници и бяха хапвали от неговото почти развалено месо, като мухи, въртящи се в най-гнусната мръсотия, но семейството само се огледа и продължи по пътя си. Никой не изпитваше глад.
Но всички ги мъчеше жажда.
За последно бяха пили вода предишната вечер, и то благодарение на случаен дъжд. Подложиха чаши и една тенджера под дъжда и след като изпиха насъбралата се вода, изстискаха дрехите си и всички мокри платове. Тази вода беше мръсна, тъй като дрехите им бяха ужасно мърляви, но те я погълнаха така, сякаш бе дошла от най-чистия планински извор.
Това се бе случило преди двайсет и четири часа. В този момент никой нямаше вода, а ясното небе не предвещаваше нищо освен светлина и топлина. Затова устните им бяха сухи, а мисълта, че трябва да намерят вода, не ги напускаше нито миг. Може би затова бяха подминали мъртвия кон край пътя; вероятно подсъзнателно са се страхували, че храната ще засили жаждата им.
- Кладенец! - чу се глас на турски, очевидно някой от войниците. - Там има кладенец!
Сред изселниците се разнесоха радостни викове и всички се втурнаха натам; всеки искаше по-скоро да утоли жаждата си. Множеството тичаше без ред сред облак прах, вдигнат от хиляди крака, дори силите на дядо Сисаг, който вървеше все по-трудно, се бяха завърнали и подпирайки се на тоягата, той почти тичаше заедно със своите другари по съдба.
Отекна изстрел, а след него се чуха още два.
- Стой! - изкрещя същият глас на турски. - Нито крачка повече, ясно ли е? Всички намясто!
Хората спряха и наоколо внезапно се възцари тишина. Крикор се надигна на пръсти и съзря телата на две жени, прострени на земята, а локвата кръв около пръснатите им глави растеше. Очевидно не бяха стреляли във въздуха, а по жените, които бяха начело на тази отчаяна надпревара.
Няколко метра по-нататък се виждаха двама въоръжени войници и едно съоръжение с кофа, охранявано от трети турчин. Там навярно бе кладенецът.
- Който иска да пие - заговори един от войниците, - ще трябва да си плати.
Сред жадната тълпа се надигнаха викове на негодувание, какофония от гласове, които оспорваха решението.
Войниците почакаха търпеливо и сетне онзи, който стоеше най-близо до кладенеца, извади пълна кофа с вода и предизвикателно я плисна върху главата си като човек, на когото въобще не му се пиеше вода. Депортираните зяпнаха от изумление, като наблюдаваха как войникът прахосва нещо толкова ценно при дадените обстоятелства.
Като разбра, че са му в кърпа вързани, същият турчин вдигна два пръста.
- Струва два гроша - обяви той, докато показваше пръстите си на всички страни, за да могат всички да го видят. - Който иска да пие, ще трябва да плати два гроша за чаша. Ако искате две чаши, цената е четири гроша, и така нататък. Разбрахте ли?
Примирил се с неизбежното, Крикор бръкна в джоба си и започна да брои монетите. Ако всеки от семейството изпие пет чаши вода, ще трябва да плати петдесет гроша. Но ги мъчеше такава жажда, че се нуждаеха от поне десет чаши.
Или повече.
Тази нощ нападението се случи малко по-рано от обикновено. Червеникавото слънце все още галеше хълмовете на хоризонта, разсипваше мека светлина в короните на дърветата и къпеше небето в алено-виолетови тонове, когато се чуха първите изстрели и банда кюрди нападнаха кервана. Вече нямаше каруци, под които семейство Киносян да се скрие, тъй като животните, които ги теглеха, отдавна бяха откраднати или заклани и изядени от собствените им изгладнели стопани. Крикор бе подготвил план за подобна ситуация и преведе своята групичка до склона на долината.