- По-бързо! - нареди той. - Ya`Allah! По-бързо!
- Заради баща ми е, ефенди - заговори почтително Аршалуис в опит да събуди у турчина малко съчувствие. - Вече едва ходи, горкичкият. - Пое си дълбоко дъх, събирайки кураж да изрече молбата си. - Дали може Ваше Превъзходителство да го вземе на коня си?
- Полудя ли, жено? - възмути се войникът. - Да не съм ти дилижанс? - Замахна с пушката си към предната част на кервана. - Побързайте малко, чу ли? Не искам никой да изостава. Ya`Allah!
Семейството ускори крачка, побутвани от турския конник. Дядо Сисаг измина още няколко метра, но накрая краката му отказаха и той се свлече на земята.
- Не мога повече - заяви и изтощено въздъхна. - Уф! - Като видя, че всички го гледат, той махна с ръка и каза: - Вървете, аз оставам тук.
- Но, татко... - каза Аршалуис. - Хайде, още малко.
Старецът поклати глава.
- Не мога - призна примирено той. - Не мога, дъще. Тялото ми не издържа. Това е краят на пътуването.
- Татко!
- Дядо!
Киносян и Крикор се опитаха да се приближат до дядо Сисаг, но турският конник препречи пътя им и заплашително насочи пушката си към тях.
- Марш! Вървете! - заповяда той, като махна с ръка към кервана, който вече се отдалечаваше по пътя. - Ya`Allah!
- Моля ви, ефенди! Той е...
- Млъкни и тръгвай, жено! - извика войникът. Насочи дулото на пушката си към Аршалуис. - Ако още веднъж оспориш заповедите ми, ще отнесеш куршум между очите, ясно ли е?
- Насочи пушката към останалите. - Вие също, нещастници такива! Хайде, вървете всички! Ya`Allah! Който не тръгне до пет секунди, ще бъде застрелян.
Те отчаяно се спогледаха. Какво можеха да направят? Войникът ги държеше на прицел. За да покаже, че не се шегува, той сложи пръст на спусъка и се приготви да стреля.
- Но, ефенди...
- Едно - започна да брои турчинът. - Две... Три...
Киносян разбраха, че нямат друг избор. Трябваше да се подчинят. Тръгнаха неохотно, с обърнати назад глави, като не откъсваха поглед от дядото, който продължаваше да седи по средата на пътя.
- Дядо! - примоли се Мариян със сълзи на очи и треперещ глас. - Станете и вървете! Само още едно малко усилие... Моля ви!
Неспособен да помръдне краката си повече, дядо Сисаг вдигна ръка и прекръсти семейството, което се отдалечаваше.
- Бог да е с вас, дъщери мои! Господ да ви закриля в своята безкрайна милост.
Турският конник се приближи до стареца. Без да обръща внимание на семейството, което наблюдаваше всичко, той вдигна оръжието толкова високо, колкото можеше, замахна бързо и силно стовари приклада върху главата на стареца. Чу се тъп звук като от изпусната на земята диня. Сетне бликна кръв като от фонтан и дядо Сисаг падна по гръб. Тялото му приличаше на изоставен чувал, левият му крак потръпна за последен път, а прахта от пътя го покри като тънък саван.
- Дядо!
ВОЙНИЦИТЕ, КОИТО НАДЗИРАВАХА ПРЕДНАТА ЧАСТНА КЕРВАНА, вдигнаха ръце, за да заповядат на хората да спрат, и няколкостотин оцелели арменци се подчиниха и насядаха по земята. Отстрани на шосето имаше тесен завой на река, чието течение на това място беше по-силно и буйната вода минаваше през камъните със свежо и приятно клокочене.
По вниманието па новодошлите бе привлечено от гледката наоколо. Бяха попаднали на останките от лагер. Имаше десетки трупове и хора, превърнали се в живи скелети бяха само кожа и кости, с пребледнели лица с изпъкнали скули и хлътнали в ужасни сенки очи.
Вече три месеца бродеха из пътищата, изкачваха хълмове и се спускаха в долини, понасяха кюрдските набези и нападенията на четите и турските войници. Керванът периодично бе покосяван от нападенията или от болестите, причинени от недохранването. След смъртта на дядо Сисаг Крикор и трите жени Киносян се хранеха само с корени и понякога с хляб и кисело мляко, които купуваха при редките си срещи с турските селяни.
При вида на труповете на пътя, останали от предишен керван, новодошлите се запитаха дали не ги очаква същата съдба. Крикор знаеше, че също като трите Киносян е отслабнал драстично, беше станал само кожа и кости, но се държеше. Нима щеше и той да стигне дотам?
Малката Кенариг посочи към реката.
- Погледнете!
Всички се взряха в бистрия поток и съзряха бледите фигури, носени от водата; на едно място се подаваше ръка, на друго - крак, зърнаха дори глава. Бяха трупове на арменци, отнесени от течението - гледка, на която често бяха ставали свидетели през последните месеци, но тя винаги ги поразяваше. Знаеха, че повечето от тези хора са убити от турците, но и много от тях - предимно млади момичета, се бяха самоубили. Преди седмици някой им беше разказал, че е видял групичка отчаяни девойки да се хващат за ръце и да скачат заедно в реката, предпочитайки бързата смърт пред бавната екзекуция, на която бяха подложени.