Жената го погледна въпросително.
- Патрони ли? Какви патрони?
Онези, които изхабихме, за да ви защитаваме. Той нетърпеливо разтърси ръка, за да подсили молбата си. - Искам една златна монета.
- Но вие... вие не сторихте нищо! - възпротиви се Аршалуис. - Дори по-лошо, присъединихте се към бандитите и дори се съюзихте с тях! Освен това убихте баща ми и позволихте да убият и дъщеричката ми, моята малка Карун, която...
Не можа да довърши, погледът й угасна, а гласът й замря при спомена за случилото се.
- Платете за патроните! - Гласът на турчина бе станал заплашителен. - Една златна монета!
Като видя, че няма друг избор, Крикор извади от джоба си поисканата сума. Войникът стисна монетата в юмрука си, изгледа бавно четиримата и се отдалечи, за да измъкне още пари от следващата групичка арменци.
- Престъпници! - процеди Мариян през зъби. - Убийци! Крадци! Схванахте ли новата схема, която тези животни са измислили, за да вземат парите ни? Защо просто не вземат всичко, вместо да ни правят на глупаци?
- За да се преструват, че всичко това е законно - обясни Аршалуис. - Те не крадат. Ние си плащаме за услугите им. Що за противни хора!
Крикор неспокойно се огледа наоколо, за да се увери, че наблизо няма други войници. Забеляза неколцина на известно разстояние, които се въртяха около други арменци, разправяйки им за патроните, но за щастие не можеха да ги чуят.
- Идеята за патроните сигурно им е подсказана от други войници, които са срещнали тук каза той, докато оправяше кърпата, скриваща лицето му. - Онова, което истински ме притеснява обаче, не е изнудването.
- Тогава какво?
Младежът отново погледна към двете насилени момичета и майка им. Приличаха на призраци, тела без души, които студената лунна светлина отразяваше в мъглата.
- Погледът на онзи тип.
Войниците се върнаха посред нощ, обградиха семейство Киносян, сграбчиха Мариян и я хвърлиха в ръцете на висок едър турчин, който я вдигна като чувал с картофи.
- Ya`Allah, giavour - извика якият турчин, като опипа задните й части, метнати на рамото му. - Днес е твой ред, миличка. Ще ти хареса, ще видиш!
Вече напълно будна, Мариян напълно осъзнаваше какво предстои и започна да вика и да рита във въздуха, обзета от безумно отчаяние, но един от войниците я зашлеви и тя млъкна, замаяна от удара. Безсилни да се борят, Кенариг и Аршалуис се разплакаха и с вдигнати ръце започнаха да умоляват турците да оставят Мариян на мира, но мъжете ги отблъснаха с ритник и спокойно се отдалечиха към палатката си.
Идвайки на себе си, жертвата отново замаха с ръце и крака, молейки за помощ и крещейки на войниците да я пуснат. Съпротивата на момичето ги разсея за момент.
- Накарайте уличницата да млъкне!
В същия миг Крикор, който досега кротуваше, преструвайки се на заспал, изведнъж скочи и с неимоверна сила, на каквато сам не знаеше, че е способен, се хвърли върху едрия турчин, който носеше Мариян. Въпреки че беше здравеняк, мъжът се олюля и едва не падна, но все пак успя да се задържи на крака, без да изпусне жертвата си.
- Какво става? - учуди се турчинът. - Тази за рицар ли се взема, или какво?
Трима други войници светкавично сграбчиха Крикор и го обсипаха с юмруци в корема и по лицето. Младежът падна на земята и турците продължиха да го ритат. Свил се във фетална поза, той предпазваше главата си с ръце, но мъжете го мачкаха с ботушите си и спряха чак когато забелязаха, че Крикор не се движи.
- Тези арменки са невероятни - отбеляза един от тях, докато се отдалечаваха. - Даваме им привилегията да бъдат оправени от истински мъже, а те протестират! Къде сте виждали подобно нещо?
Турците се разсмяха и продължиха пътя си, но един от тях погледна назад и се взря в неподвижното тяло на Крикор.
- Ако онази преживее побоя, който отнесе - каза той, докато похотливо облизваше устни, - ще се върна да оправя и нея.
СЛАБОТО ТЯЛО НА КРИКОР БЕ ПОКРИТО СЪС СИНИНИ, но побоят, нанесен му от турци те, не бе причинил тежки травми и той беше в пълно съзнание, когато Мариян се върна от изтезанието на войниците. Младата жена се олюляваше, косите й бяха разрошени, а лицето й бе безизразно като в състояние на шок. По ръцете й се виждаше кръв.
- Ах, дъще, дъще... - простена Аршалуис, като я прегърна. - Какво са направили с теб, момичето ми? Какво са ти сторили, боже господи!
Погледът й беше отнесен, но пазеше тихия ужас, сякаш душата й се бе прикрила от тялото, приютявайки се в собствената си черупка, скрита някъде дълбоко в нея. Но майчината нежност и целувки и прегръдките на сестра й разрушиха защитата стена, която Мариян бе издигнала около себе си, и скоро сълзите напираха в черните й очи, отначало съвсем малко, но сетне от устата й се изтръгна тих стон. Тогава сълзите бликнаха безспирно, а риданията се превърнаха в безутешен, мъчителен и отчаян вопъл.