Мариян страдаше.
Виждайки я в това безпомощно състояние, Крикор отиде настрана и мълчаливо заплака. Срамуваше се от себе си, че не бе успял да я защити и бе позволил да й причинят всичко това, именно на нея - радостта за очите му, жената, за която бе готов на всичко, дори на това смъртоносно пътуване, което щеше да погуби всички им. Как само се мразеше заради нещастието на Мариян!
Трите жени Киносян останаха прегърнати дълго време и плакаха неутешимо. Риданията постепенно отстъпиха място на тихо хлипане, прекъсвано от отчаяни стонове и Мариян, която накрая задъхано промълви:
- Беше... ужасно... ужасно! - заекваше тя през сълзи. От устата й капеше слюнка, а очите й бяха подути от плач. - Те... бяха много и го направиха... един след друг. Завързаха ръцете и краката ми и... се редуваха. - Тя се разрида по-силно. - Първо дойде един, после втори, трети...
Говореше така, сякаш с мъка изкарваше всяка дума и така пречистваше тялото си. Самото говорене й помагаше да подреди в съзнанието си ужасните неща, които й бяха сторили, да намери някакъв смисъл, да осъзнае случилото се и поне да се опита да се пребори с обзелото я безумие.
- Няма нищо, дъще, няма нищо... - прошепна майка й в опит да я успокои. Шшт... Всичко свърши... Свърши.
Но Мариян продължаваше да говори. Имаше нужда да изрази с думи онова, което й се бе случило. Това бе единственият начин, който познаваше, да обясни преживяното, да открие неговото значение, някаква причина, която да го оправдае.
- Бяха десет мъже... или може би петнайсет - каза тя, когато се съвзе от поредния пристъп на плач. - Бяха толкова много, господи. Толкова много... Не спираха. Първо един, после втори, сетне още един, и още един... - Тя замълча, за да си поеме дъх. - Всичко ме болеше... Крещях, плаках, аз... вече не знам... А те... те не спираха. Смееха се и не спираха...
- Стига, стига...
Прекъсван от кратки ридания, разказът на Мариян няколко пъти описа какво е преживяла, повтори подробностите, наблегна на факта, че мъжете са били много, редували са се, без да спират, причинявайки й безкрайно страдание, докато са се заливали от смях, а тя е викала, издрала е гърлото си, докато е останала без глас, и накрая се е предала, превръщайки се в неподвижна кукла в ръцете на своите мъчители.
Легнал наблизо, потресен и засрамен, Крикор имаше чувството, че нямаше да издържи още дълго, обърна се с гръб към другите и запуши ушите си, затвори очи и отново се сви. Думите на Мариян бяха като ножове, които тя забиваше в сърцето му, а от това нямаше по-жестоко наказание; предпочиташе ритниците на турците пред безкрайния й разказ за това какво са й причинили.
Останаха така още час; жените стояха прегърнати, а Крикор се бе свил на земята със запушени уши. Мариян говореше, докато Аршалуис й шепнеше успокоително „няма нищо, всичко свърши, дъще“. Кенариг държеше ръката на сестра си, без да продумва, но сякаш усещаше всичко. Постепенно думите се чуваха все по-рядко, докато накрая всички потънаха в неспокойно мълчание и победени от умората, накрая и четиримата неусетно заспаха.
Вървенето на следващия ден беше особено мъчително и за четиримата. През последните два месеца се бяха хранили само с кисело мляко, хляб и корени от полето, а от четирийсет и осем часа не бяха слагали нищо в уста. Състоянието им се влошаваше, както се бе случило и с други изселници от кервана.
Коремът на Аршалуис вече бе много голям на фона на крехкото й тяло и затрудняваше ходенето й. А Кенариг беше толкова слабичка, че крачетата й приличаха на две клечки, които всеки момент ще се счупят; влачеше се по шосето с надеждата някой да я поноси на гърба си - нещо, което никой вече не можеше да й предложи.
Най-зле бяха Мариян и Крикор. Момичето изпитваше остра болка между краката, която й пречеше да върви, а тялото на нейния възлюбен бе толкова смазано от побоя, че едва стъпваше. Движеха се на разстояние един от друг, сякаш след случилото се предишната нощ помежду им се бе издигнала невидима стена. Момичето вървеше напред. Крикор се влачеше подире й и копнееше да я настигне, да говори с нея, да й шепне утешителни думи, но не можеше да се отърси от срама. Какво би могъл да й каже? Да се преструва, че нищо не е станало? Или да я засипе с въпроси за случилото се? От какво се нуждаеше тя, което той можеше да й даде? Какво би могъл да направи? Можеше ли да я погледне в очите?
Изселниците изпитваха постоянна жажда и слабост. Войниците ги караха да плащат за водата, колкото и мръсна да беше, и Крикор вече бе виждал изнемощели арменки със съсухрени тела да умират от жажда по пътя само защото вече нямаха пари дори за една чаша.