При все това през този ден съзнанието на Крикор не мислеше за вода, както обикновено се случваше. Не и през този ден. В ума му се въртяха картините и емоциите около събитията през изминалата нощ. Колкото и да се опитваше да мисли за друго, в съзнанието му все изникваше образът на Мариян, как войниците се възползват от нея, как чакат на опашка за тялото й, сякаш не бе нищо повече от средство за забавление. Тази мисъл го бе обсебила до такава степен, че той се съмняваше дали някога ще може да погледне Мариян без спомена за оскверненото й тяло и онова, което бе оставил на въображението си.
В ранния следобед Мариян започна да изостава, докато накрая се изравни с Крикор. Сетне поднови нормалната си крачка, поддържайки неговото темпо, с което даде да се разбере, че иска да върви с него.
- Не ме ли обичаш вече?
Мариян изрече тези думи, докато гледаше право напред някъде далеч по пътя; изстреля въпроса набързо, сякаш бе заседнал в гърлото й отдавна и едва сега бе успяла да го изрече.
Тогава Крикор за първи път се взря в нея и усети непреодолимо желание да я прегърне, да я целуне и да й каже, че я обича. Само че моментът не беше подходящ. Не и сега, не и на това място, пред всички онези хора. Възпитанието му не го позволяваше.
- Как можа да го кажеш?
Тя сведе поглед.
- Защото... защото вече не съм... девствена - прошепна тя, като преглъщаше сълзите си. - Мъжете искат жените им да са чисти до деня на сватбата, а аз вече съм... покварена.
Разговорът ставаше много личен и Крикор отмести поглед към пътя, прекалено притеснен, за да я гледа в очите. За първи път разговаряха открито за връзката си и за брак. До този момент всичко се изчерпваше с погледи, усмивки и неизказани думи.
- Не и за мен - каза младежът. - Душата ти не е съгрешила. Нито пък... тялото ти. За мен ти си оставаш чиста.
- Много мъже вече не биха ме искали.
Това бе истина и Крикор го знаеше. Хората от провинцията бяха консервативни и почтен мъж не би се оженил за обезчестена жена, от която се е възползвала цяла войнишка рота. Но той не беше провинциалист. Бе роден в Константинопол и израснал в Лондон, бе прекарвал ваканциите си в Париж и бе учил в Бон. Това го правеше гражданин на света. Как би могъл да споделя остарели провинциални схващания?
Той се усмихна тъжно, приближи се до нея и леко я побутна с рамо в неочаквано шеговит жест.
- Аз съм различен.
Същата нощ войниците се върнаха и отново отведоха Мариян. Този път нямаше борба, нито писъци. Чуваше се само веселият смях на турците и отчаяните вопли на Аршалуис и Кенариг, които молеха за милост, мълчанието на засрамения Крикор и безмълвното примирение на жертвата, която се отправи към своята голгота, без да се обръща назад. Вървеше с пречупена воля, сякаш предадена на неизбежното, и желаеше само всичко да приключи по-бързо.
Следващите два часа бяха ужасни. Тримата седяха смълчани в своето кътче от лагера, вглъбени в собственото си нещастие, докато слушаха далечния смях на войниците, които се забавляваха с Мариян. Нощта, спуснала се над полето, бе безлунна, тъмна като в рог, виждаха се само трепкащите отблясъци на огъня до палатката на турските пазачи, откъдето долиташе шумът от оргията. Избягваха да поглеждат натам, сякаш светлината щеше да ги изгори.
По едно време, когато шумът малко поутихна, Крикор все пак не се сдържа и предпазливо хвърли поглед към палатката, надявайки се, че всичко вече е свършило. Съзря високите танцуващи пламъци, осветяващи стените на палатката, и различи силуетите на мъжете, събрани около една маса, върху която лежеше жена. Приличаха на плъхове, надушили храна. Зърна всичко това само за миг и веднага извърна глава, но тази секунда бе достатъчна, за да запечата завинаги в съзнанието му, като с нагорещено желязо, вечната дамга на тази сцена, на която му се щеше никога да не бе ставал свидетел.
- Пресвета Дево! - прошепна той, усещайки как се задушава от гняв, безсилие и срам, като не спираше да се кръсти. - Бог да ни е на помощ!
Крясъците от оргията се засилиха, чуваха се викове, въздишки, смях и стонове, докато накрая утихнаха и най-сетне задоволени, мъжете един по един напускаха палатката, а смехът им заглъхваше в нощта.
По някое време от мрака внезапно изплува Мариян. Момичето се върна при семейството си с несигурни крачки, бледо лице и разрошена коса, обезумяла, с треперещи ръце и отсъстващ поглед. Хвърли шепа бадеми и две ябълки към сестра си, подаръци от насилниците, и безпомощно се свлече на земята като захвърлена кукла на конци.