- Мариян!
Майка й пропълзя до нея, за да я прегърне, но момичето я отблъсна и се сви безмълвно, обръщайки гръб на Крикор и семейството си, с вперени в непрогледния мрак очи и тяло, което се тресеше в конвулсии.
Чуваше се единствено тихото хлипане на майка й от дълбоката болка, за която нямаше лек.
- Ах, дъще... Мила моя дъще... - проплака Аршалуис. - Какво са ти сторили, господи! Какво са ти сторили? Как е възможно...
За всички бе ясно, че случилото се предишната вечер не беше еднократен акт, както наивно си бяха помислили и надявали, а само началото на едно мъчително ежедневие, чийто край щеше да настъпи със смъртта на Мариян, причинена по възможно най-гнусния начин.
НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН ИЗМИНАХА ПРЕХОДА В ПЪЛНО МЪЛЧАНИЕ. Пейзажът наоколо беше великолепен. Пътят пресичаше тучна долина, преливаща от цветове алени рози, бели камбанки, яркожълти лалета и още сини, виолетови и лилави цветя се поклащаха край пътя, сякаш за да отдадат почит на преминаващите. Портокаловите горички се простираха, докъдето стигаше погледът, и природата кипеше от живот.
Но по пътя никой не продумваше.
Мариян вървеше мълчаливо. Приличаше на призрак с хлътналите си празни очи и отнесено изражение на мършавото и изпито от глада лице. Страните на Аршалуис се сгърчваха от болка на всяка крачка, докато галеше натежалия си корем, увиснал на изпосталялото й тяло, а Кенариг крачеше несигурно в края на пътя, слаба като скелет, прекалено изтощена, за да помоли за помощ. Въпреки че също бе много отслабнал, на Крикор все пак му бяха останали малко сили, но той ги използваше само за да подостря клонката, която бе отчупил от едно дърво. Можеше да се каже, че я дялкаше с някаква нездрава настойчивост.
Керванът се бе превърнал в чудата колона от ходещи дрипави скелети, боси, с потъмняла от слънцето кожа и сплъстени на мръсни клечки коси. Всички те вече не приличаха на себе си, прекалено изгладнели и изтощени, за издадат някакъв звук, ако не броим немощните въздишки. Вървяха вече четири месеца, ден и нощ, сякаш светът нямаше край и след като свършеше един път, след него винаги се появяваше друг, сетне трети и още, и още. Често някой падаше - жена, старец или дете, войниците се спускаха към него като хищни птици, избутваха близките, без да им позволят да помогнат на изоставащия, и просто го довършваха с прикладите, както бяха постъпили с дядо Сисаг. Щяха да продължат да го правят до самия горчив край.
Беше горещо и по пладне войниците вдигнаха ръце, нареждайки на конвоя да спре за обяд. Това, разбира се, важеше за турците, тъй като по това време арменците вече нямаха нищо за ядене. Изселниците насядаха отстрани на пътеката, за да дадат почивка на уморените си нозе, и точно тогава, когато се отпусна зад един храст, Аршалуис започна да стене и да се превива. Много скоро стоновете се превърнаха във викове, които ставаха все по-силни.
- Шшт! - нареди една жена наблизо, разтревожена от нестихващия шум. - Накарайте я да млъкне или войниците ще довтасат!
- Но как? - попита Крикор, безсилен да се справи със ситуацията. - Има болки в корема!
Жената се приближи и огледа разбиращо Аршалуис.
- Нищо чудно, всеки момент ще роди - отбеляза тя, след като преброи напъните, докосна корема й и провери разкритието й. - Моля, повикайте жените от семейството да помогнат.
Крикор кимна по посока на Кенариг и Мариян.
- Ето ги.
Жената се взря в тях. Момичето гледаше отнесено нанякъде и очевидно нямаше представа какво се случва с майка й. Измършавялата й сестричка лежеше на земята полузадрямала от изтощение.
Положението бе ясно.
- Добре - въздъхна примирено жената. - Ще го направим ние. - Тя започна да навива ръкавите си, когато Аршалуис получи нов напън, последван от още викове. - Накарайте я да млъкне! - нареди притеснена жената. - Не можем да привличаме внимание!
Без да губи време, Крикор запуши устата на Аршалуис с ръка, заглушавайки виковете й.
- Готово.
Жената, която се бе притекла на помощ на Аршалуис, намести тялото, разтвори краката й и започна да масажира корема. Напъните ставаха все по-чести, докато интервалът между тях достигна едва трийсетина секунди. Настъпваха и отминаваха, без да спират.
- Напъвайте! - подкани я жената и опипа разширената вагина. - Напъвайте силно! Точно така! Напънете, сякаш искате да се изходите, разбирате ли? Силно! Не се отказвайте! Хайде! А така! Браво! - Надникна между краката на Аршалуис. - Излиза! Още малко... Хайде, последно усилие! Силно! Точно така, силно!