Аршалуис погали сина си.
- Гърдите ми са пресъхнали - прошепна тя. - Момченцето ми е гладно, а аз нямам кърма.
Акушерката приклекна до нея и с пълното съзнание колко тежък съвет щеше да даде настойчиво я погледна в очите.
- Трябва да оставите бебето.
Аршалуис зяпна от изумление. Очакваше от тази жена спасение, а не това. Това.
- Полудяхте ли? - Поклати глава, отказвайки да приеме подобно решение. - Не мога да изоставя момченцето си!
- Трябва да разберете, че то ще загине - настоя жената. - Знам, че е тежко за вас, много тежко, но нямате друг избор. Ако искате да живеете, трябва да оставите бебето край пътя. Няма друго решение.
Аршалуис безспирно клатеше глава.
- Не мога, не мога, не мога...
- Много депортирани жени в същото положение вече го сториха - каза тя. - Не видяхте ли изоставените край пътя бебета? Кой, мислите, ги е оставил там? Техните майки! Положението е толкова отчайващо, че те се принудиха да изоставят децата си!
- Не мога да зарежа детенцето си!
- И какво ще правите? Ще останете тук и...
Един ботуш се вряза между Крикор и непознатата жена от едната страна и Аршалуис и бебето от другата и прекъсна разговора. Беше турски войник с пушка „Маузер“.
- Какво става тук? - попита подозрително той. - Защо сте спрели?
Двете жени наведоха глави, Крикор отстъпи назад, опасявайки се войникът да не разбере, че е мъж.
- Бебето ми, ефенди - обясни Аршалуис. - Много съм слаба и не мога да го храня.
Войникът махна с ръка към конвоя.
- Ставайте и тръгвайте - нареди той. - Не ми се слушат оправдания! Ya`Allah! Хайде!
Аршалуис успя да се изправи с помощта на непознатата и отново тръгна, все така движейки се в последните редици. Свикнал с подобни ситуации, войникът забеляза, че проблемът не е решен, и с хитростта и търпението на лешояд държеше жената и детето под око.
След час, тъй като бебето не спираше да плаче, Аршалуис отново се свлече на земята.
Този път войникът, който ги наблюдаваше, не позволи на никого да се приближи. След като отпрати Крикор и акушерката, той отиде до Аршалуис и леко я срита по крака.
- Ставай!
Аршалуис беше на ръба на пълно изтощение. Беше родила в ранния следобед и половин час по-късно трябваше да стане и да ходи. Бе вървяла няколко часа под слънцето ,с новороденото на ръце, което плачеше от глад, а тя не бе в състояние да го нахрани. Нима имаше човек, който би могъл да издържи всичко това?
- Не мога, ефенди...
Турчинът хвана пушката си, готов да замахне с приклада.
- Ставай, казах!
Крикор и Мариян наблюдаваха сцената от разстояние. Момичето бе излязло от вцепенението си и започваше да осъзнава сериозността на ситуацията.
- Майко! - извика тя. - Стани!
- Остави бебето и се спаси! - подвикна акушерката, която още беше там. - Хайде!
- Не се отказвайте - каза Крикор с фалцет, за да прикрие мъжкия си глас. - Не изоставяйте двете си дъщери, те се нуждаят от вас!
Тези думи и само тези думи накрая убедиха Аршалуис. Съзря малката Кенариг, която се поклащаше по-нататък, гладна и жадна, видя отчаяния поглед на Мариян, своята Мариян, която турците насилваха и измъчваха всяка нощ, и разбра, че няма право да се отказва и да ги оставя сами. Беше положила неимоверни усилия, като премина границите на възможностите си, но това явно не беше достатъчно. Бе настъпил моментът на невъзможния избор.
Тя взе малкото същество, което лежеше на гърдите й, и го остави на земята. Целуна го първо по челото, после по устенцата. Изправи се и тръгна с насълзени очи, задушавайки се, а от устата й се стичаше слюнка. Вървеше, влачейки крака, без нито веднъж да се обърне назад към сина си, когото оставяше насред пътя; не погледна към онази част от себе си, която щеше да загине заедно с него.
След по-малко от час дойде ред на Кенариг да се свлече на земята. Не можеше да се каже, че беше изненада, предвид изтощението й през последните дни и особено през последните двайсет и четири часа, но все пак това бе още един проблем за разрешаване.
- Хайде, Кенариг - нареди майка й. - Ставай, дъще.
Момиченцето, което лежеше на земята, не отвърна. Крикор коленичи до нея и й удари плесница, после още една, но Кенариг остана неподвижна, с полуотворени очи и апатично изражение, като едва дишаше.
- Не реагира.
Като видя дъщеря си в това състояние, Аршалуис зарови ръце в косите си и започна да ги скубе като обезумяла от безсилието си. Единствено усещането, че всичко това бе просто един ужасен кошмар, я възпря да не полудее.