- Господи, какво ще правим? - попита отчаяно тя. - Не можем да я оставим тук!
Съзнавайки, че въпреки слабостта си, е единственият, на когото му бяха останали някакви сили, Крикор пъхна ръце под тялото на Кенариг и с титанично усилие я вдигна. Гладът беше превърнал момичето в ходещ скелет, но защото и самият той бе станал кожа и кости, теглото й му се струваше непоносимо. Измина сто метра с огромно усилие, но накрая самият той се свлече изтощен на земята.
- Не мога повече - призна той, проснат по гръб. Едва дишаше, а мускулите му горяха. Не мога...
Аршалуис и Мариян се довлякоха до тях.
- Какво има?
- Не мога - отвърна на пресекулки и поклати глава. - Нямам сили и не мога...
Майката тъжно погледна към върволицата от хора, която се отдалечаваше.
- Мили боже, войниците ще ни видят! - извика изплашено тя. Какво ще правим? Как ще носим Кенариг?
Младежът продължаваше да лежи на пътя и дишаше накъсано.
- Не мога.
Аршалуис отново погледна към войниците. Все още не бяха ги забелязали, може би защото и други изоставаха, но скоро щяха да се появят и тъй като никой не бе в състояние да носи Кенариг, те щяха да я убият, някой щеше да я цапардоса с пушката си и да я довърши. Какво да сторят?
Майката отчаяно се огледа наоколо и съзря селска къща под сянката на едно дърво. Някаква жена простираше прането си наблизо и Аршалуис осъзна, че тя е последната им възможност. Увери се, че войниците не гледат към тях, и се затътри нататък.
- Имате ли хляб? - попита тя селянката, когато се приближи. - Имате ли нещо за ядене?
Туркинята я погледна недоверчиво, вдигна ръка и потърка палеца и показалеца си.
- Как ще платите?
Аршалуис поклати глава.
- Четите ограбиха всичко - каза тя. Обърна се и посочи към пътя. - Но дъщеря ми е много красива, може да я задържите.
Селянката хвърли поглед към проснатата на земята Кенариг, до която бяха коленичили Крикор и Мариян.
- Тя е мъртва.
- Не е, но ще умре, ако някой не се погрижи за нея. - Махна с ръка, за да подкани селянката да се увери със собствените си очи. - Елате да видите.
Със завидна пъргавина, която нямаше нищо общо със скованите движения на изселниците, туркинята изприпка до Кенариг. Наведе се над нея и разгледа лицето й. Вече взела решение, тя вдигна детето на ръце и го занесе до къщата си. Даде хляб и кисело мляко на Аршалуис и махна с ръка към пътя.
- Твоето момиче вече е моя дъщеря каза тя. - Върви си.
Арменката не тръгна веднага. Приближи се до Кенариг, падна на колене като за молитва, прекръсти я и нежно я целуна по челото.
- Asvafz, atchigees azadey - прошепна майката в ухото на дъщеря си. - Бог да бди над детето ми.
Изправи се вдървено и бавно тръгна към пътя с храната в ръце. Искаше й се да заплаче, но очите й вече бяха пресъхнали.
ТАЗИ ВЕЧЕР ВОЙНИЦИТЕ ДОЙДОХА, както обикновено, след вечеря. Появиха се трима от тях, смееха се, разменяха си шеги, въодушевени от очакването на още няколко часа веселба, а желанието им ги караше да се държат просташки. В ръцете им се поклащаше газена лампа, която осветяваше пътя сред налягалите по земята арменки. Когато стигнаха до Мариян, приближиха синкавата светлина до лицето й, за да се уверят, че именно тя е момичето, което търсят.
- Днес ще отнесеш повече - каза единият, когато я разпозна и шумно се разсмя. Вече се отпусна, нали? - Намигна съучастнически на другарите си. - Дори мисля, че си готова за някои нови услуги.
- Ще направиш сефтето с уста - допълни другият, подскачайки от нетърпение. - Едва чакам! Ще ти го набутам в гърлото.
- Внимавай да не я задушиш, Емре - предупреди го първият. - Остави малко и за другите, ясно?
Последва нова вълна презрителен смях, след което, без да обръщат внимание на Аршалуис и Крикор, турците сграбчиха Мариян за раменете и я повлякоха към палатката. Смятаха хората от кервана за своя собственост и правеха с тях каквото си искат. Нима някой можеше да ги спре?
Ето защо направо се слисаха, когато внезапно някакъв силует изплува от нощта зад един от тях и се хвърли отгоре му. Войникът изрева от болка и започна да се мята насам-натам, опитвайки с всички сили да се освободи от хватката, но не успя.
- Махнете това нещо от мен! - извика той на другарите си. - Боли ме!
След като се съвзеха от изненадата, другите двама пуснаха Мариян, оставиха лампата на земята и се втурнаха да помогнат на приятеля си, като се нахвърлиха върху мистериозния силует. В полумрака се виждаше как непознатият нанася последователни удари по гърба на войника, сякаш забива нож. За няколко секунди четиримата се сбиха ожесточено, раздаваха си ритници и юмруци; някой изквича от болка, а един турчин извика: „Не мен!“.