Задържа дъха си и усети как го обзема странно спокойствие, но знаеше, че то няма да трае дълго. Скоро щеше да се нуждае от въздух и просто нямаше как да остане в черупката си, изолиран от света. Когато въздухът в дробовете му свършеше, той трябваше да отвори уста, но вместо кислород щеше да нагълта вода. И тогава всичко щеше да се промени. След краткия миг на покой следващият щеше да го разтърси целия; той, разбира се, също нямаше да трае дълго, но щеше да бъде хиляди пъти по-мъчителен.
Чу плискане на вода и изненадан, се разтресе целият. Осъзна, че главата му е на повърхността. Не знаеше как, но около него имаше въздух! Пое си дълбоко дъх, жаден за кислород, и постепенно възстанови дишането си. Отвори очи, но не видя нищо освен мрак. Чуваше само плискането на водата и усещаше как тялото му се носи по течението, въпреки че тежестта, за която беше завързан като невидима котва, го теглеше към дъното.
Тогава разбра какво се бе случило. Кошницата с камъни го бе дръпнала надолу, но тук реката бе плитка, а течението го бе тласнало нагоре - в противоположна на тежестта посока, и това му бе позволило да подаде главата си на повърхността и да диша. Естествено, знаеше, че трябва да се бори - ръцете му все още бяха завързани на гърба, но все пак можеше да диша. Докато течението го тласкаше и докато той имаше сили да държи главата си над водата, нямаше да се удави.
Полагаше огромно усилие, а силите започваха да го напускат. Трябваше да действа бързо, в противен случай изтощението щеше да го погуби. Опита да освободи ръцете си, но не успя.
- Мисли, Крикор - каза си той, докато ледените вълни го блъскаха в лицето. - Как ще се измъкнеш?
Тялото му се разтърси и сякаш по чудо, въпреки че вероятно това се дължеше на подводните течения, ръцете му се освободиха от въжето и той успя да се задържи на повърхността. Този неочакван развой го окуражи. Водните течения бяха разхлабили възлите на въжето и той изхлузи отслабналите си от гладуването китки. Оставаха краката.
Пое си дълбоко дъх и се гмурна, превивайки тялото си така, че да достигне въжето, с което краката му бяха завързани към кошницата с камъни. Първия път не се справи, но при втория опит успя да развърже възела и усети как внезапно тялото му се освободи и се понесе по течението. Бурната вода го блъскаше силно, запращайки тялото му в различни посоки като парцалена кукла, подхвърляна от вълните.
Опита се да се ориентира накъде тече реката, но наоколо бе непрогледен мрак. Водата го подхвърляше насам-натам и Крикор не знаеше дали се е блъснал в подводен камък, или е изхвърлен на скалист бряг, дали е засмукан от водовъртеж, или запратен в ръба на речното корито. Ах, колко бе безумно да загинеш така! Беше се освободил от въжетата, но сега реката го стискаше в смъртоносна прегръдка, играейки си с живота му. В един момент го пускаше, а в следващия го приклещваше отново, сякаш течението бе Бог и Крикор бе просто едно листо, обречено на неговата милост.
Усети, че гърбът му се удря в нещо твърдо. Завъртя се, претърколи се и когато се опомни, половината от тялото му лежеше на тревата, докато водата продължаваше да подхвърля краката му. Чу квакане и стреснато подскочи. Изпълнен едновременно със страх и облекчение, Крикор изчака очите му да свикнат с непрогледния нощен мрак и забеляза една втренчена в него жаба само на няколко педи от носа си.
Реката го беше изхвърлила на брега.
КОГАТО СЛЪНЦЕТО ИЗГРЯ, КРИКОР ДОБИ ПРЕДСТАВА къде го бе изхвърлила реката. Дрехи те му бяха мокри, трепереше от студ, не можеше да спре да киха, носът му беше запушен, а очите подути. Цялото тяло го болеше и краката му се огънаха като гумени, но пък беше жив.
Жив.
Огледа се, попивайки с поглед цялата околност. Реката течеше спокойно, а отстрани се простираше пътят, по който вчера бе минал заедно с Мариян, Аршалуис и Кенариг. В далечината зърна трупа на мършаво дете, с полуотворена уста и с изражение, което сякаш говореше, че мъките му най-сетне са се свършили. По пътеката се виждаха и захвърлени дрипи единствени следи от кервана на смъртта.
Какво да прави? Първата му реакция беше да тръгне по пътя, да настигне конвоя от Кайсери и да намери Мариян. Някой трябваше да закриля нея и майка й. Сигурно не бяха далеч, течението едва ли го бе изхвърлило на повече от километър. Но когато се изправи, се спря. И какво всъщност щеше да се случи, когато ги настигне? Какво щяха да сторят войниците - неговите убийци, когато го видеха отново? Тази мисъл потисна първоначалния му импулс. Да се присъедини отново към кервана, беше равнозначно на самоубийство. Единствената му възможност бе да бяга. Прозрението, че е немислимо да последва кервана, го ужаси. Кой щеше да пази Мариян и Аршалуис? Въпросът се стовари отгоре му като чук, но трябваше да се примири. Той бе неспособен да ги защити, бе неспособен да се грижи за любимата си. Каква закрила й бе дал през последните дни, когато турците я отвеждаха? Никаква. Господ му бе свидетел, че бе опитал, но постигна ли нещо? Не. Жестоката и неопровержима истина бе, че той бе безсилен да защити Мариян. Затова нямаше особено значение дали ще бъде до тях в кервана, или не.