Трябваше да се съсредоточи върху по-важни неща. Кои бяха те при дадените обстоятелства? Да оцелее. Това бе очевидно. За да го постигне, първото, което трябваше да направи, бе да отбягва пътищата. По време на дългото пътуване от Кайсери често се бяха натъквали на турски контролни постове, които сега непременно трябваше да избягва. Трябваше да разреши и един по-спешен проблем. Храната. Къде да намери храна?
Отново огледа околността, но този път с погледа на човек, който трябва да я опознае. Къде се криеха опасностите? Къде бяха възможностите? От едната страна се простираше пасище, от другата имаше борова горичка, която разливаше зелени багри по планинския склон. Като помисли малко, на Крикор му се стори разумно, че ако иска да избегне пътя, да остане скрит и същевременно да намери нещо за ядене, бе най-добре да върви през гората.
Наведе се над реката и понечи да пие вода, но се спря, щом забеляза, че по течение то се носеха няколко трупа. Видя ръцете, краката и косите им и разбра, че са тела на млади жени. Знаеше, че войниците са хвърлили в реката половината от загиналите момичета, но много от тях бяха скочили по собствена воля, за да се отърват от мъчителите си. Крикор се запита дали Мариян не би трябвало да стори същото, помисли си, че може би вече го е направила и някое от онези тела би могло да бъде нейно, но знаеше, че не трябва да се тормози повече, и изхвърли мисълта от главата си. Първата и най-важна задача сега беше да оцелее.
Без да обръща внимание на плаващите трупове наоколо, той се наведе и пи дълго, докато напълно утоли жаждата си. Сетне събра от брега няколко заоблени от водата камъка, които можеха да му послужат, и се отправи към гората. Чуваше се веселото чуруликане на лястовичките, които кацаха по високите клони. Трелите им го изпълниха със спокойна решителност. Щом на фона на всичко случило се птичките продължаваха да пеят, значи, имаше нещо в света, било то само природата, което бе останало добро и неопетнено.
Когато навлезе толкова навътре, че вече не виждаше пътя, и достатъчно, за да не бъде забелязан от някой минувач, започна да събира шишарките, нападали по земята. После седна на голяма скала и ги счука с речните камъни. Това му отне два часа, но работата си струваше, защото се сдоби с две шепи ядливи семки от шишарки. Задъвка ги една по една, надявайки се, че ще възстановят силите му за възможно най-дълго.
При нормални обстоятелства в не толкова далечното минало подобно угощение изобщо не би го заситило. Но сега метаболизмът му бе станал по-бавен заради изпитанията, на които бе подложен през последните месеци, така че вече се задоволяваше със скромните дажби, които му се предлагаха. Достатъчно бе да изяде няколко дребни семки, за да почувства, че се е заситил, затова прибра останалото в джоба на прокъсаната си риза и стана.
Продължи да върви през гората към планините, провирайки се през храсти и трънаци. Къде ли се намираше? Предположи, че склоновете, които вижда пред себе си, са на планината Аманос, тъй като не би трябвало да се намира много далеч от Алепо. Или пък това бе планинската верига Тавър, която се намираше малко по на северозапад. Така или иначе трябваше да ги премине, за да достигне целта си - града, чието име не спираше да си повтаря, за да си внуши, че действително ще успее.
- Константинопол...
Железопътна линия.
Крикор вървеше вече петнайсет часа, когато в полите на една планина пътят му бе пресечен от две успоредни стоманени линии. Спря под едно дърво и почесвайки рядката си брада, която растеше на масури, се взря в релсите и се замисли. Дали да използва някак си линията, или да я подмине и да продължи пътя си? Колебанието му трая само няколко секунди. Крикор се чувстваше много самотен в гората и вече жадуваше за човешки контакт. Освен това рано или късно трябваше да излезе от пущинака и да се изправи срещу света на хората. Защо да не рискува сега? Тръгна по линията в северозападна посока, тъй като пътят там беше равен и напредваше по-бързо. Вървя около два часа и спря, когато нощта се спусна над гората и поради короните на дърветата, които не пропускаха лунната светлина, мракът напълно заличи пътеката.