- Слушай, какво правиш?
- Не виждаш ли? - отвърна Крикор, без да вдига глава от листа. - Пиша писмо.
Очите на колегата му се разшириха от тревога.
- И как смяташ да го изпратиш?
- По пощата, разбира се. Защо?
- Да не си откачил? - Нишан размаха предупредително пръст. - Да не си си и помислил да го пращаш по пощата, ясно?
При тези думи ръката на Крикор с потопеното в мастило перо застина във въздуха и той вдигна глава.
- Проблем ли има?
- Така турците най-лесно ще те заловят. - Нишан направи жест с ръка наоколо. - А заедно със себе си ще повлечеш и всички нас! И дума да не става!
- Какво искаш да кажеш?
- Те следят цялата кореспонденция, Крикор! Ако изпратиш писмо до когото и да е, можеш да си сигурен, че ще бъде прихванато и прочетено. Когато видят, че е писано от арменец, а на всичко отгоре намерят и адреса ти, с теб е свършено. С теб и с всички нас!
- Значи, не мога да използвам пощата?
- Не, не можеш. Нито пощата, нито вестоносци, нито нищо! Трябва да пазиш абсолютна тайна! Турците в никакъв случай не трябва да разбират за нас, за предпочитане е дори да ни забравят! Ако изпратиш писмо оттук, дори да е по доверен човек, има опасност то да попадне в ръцете им. Ако това се случи, рискуваш не само своя живот, а на още двайсет хиляди арменци, които живеят и работят тук, разбираш ли? Нямаш право да ни излагаш на по-голяма опасност от тази, която вече ни грози. Затова искам да си траеш.
Посланието бе пределно ясно. Щом най-сетне проумя риска, който сам поема и на който излага сънародниците си, Крикор откъсна листа от бележника и със свито сърце и разбита на пух и прах надежда го смачка на малка топка.
Тогава осъзна, че престоят му на малката гара ще се окаже дълъг. А по-лошото, най-лошото от всичко бе, че Мариян вървеше към последната спирка по пътя на живота си.
Прекара следващите месеци в работа по строежа на Анадолската железопътна линия. Опитваше се да не мисли за Мариян и да забрави за позорната си неспособност да я защити. Крикор посвети на работата цялото си време. Разбра, че докато е погълнат от задачите си, болката отстъпваше на втори план.
Най-зле се чувстваше сутрин, като се събуждаше, и вечер, преди да заспи, когато тя изпълваше първата и последната му мисъл и тогава в сърцето му нахлуваше дълбока и сломяваща тъга. Присънваше му се как изнасилват Мариян, а той, безсилен, наблюдава отстрани; тя крещи, а той е онемял; тя страда, а той е целият вцепенен. Когато тези кошмари ставаха непоносими, Крикор се събуждаше внезапно, потен и задъхан. След миг го заливаше вълна на облекчение, осъзнавайки, че всичко е било само сън, докато не го обземаше прозрението, че преживяното насън всъщност не беше плод на фантазията му.
Трудът му действаше успокоително, притъпяваше чувствата и заглушаваше емоциите, затова посвещаваше цялата си енергия на работата. Стараеше се да държи ума си зает, често излизаше, за да огледа тунелите, които се строяха в планината. Всеки път се възползваше от случая, за да се отбие в палатките, обитавани от арменските работници. Те бяха бедни и потискащи, с нахвърляни по земята одеяла и хилави ревящи бебета, оставени с часове вътре, изоставени от майките си, които бяха принудени да работят на строителните обекти.
В тунелите гъмжеше от арменци. Децата до дванайсет години получаваха по пет пиастъра на ден, жените - десет, мъжете - петнайсет, а надницата на занаятчиите можеше да достигне и трийсет пиастъра. Заплащането беше мизерно, но това не тревожеше никого. Важното бе, че имаха закрила от турците.
Освен това европейските инженери ревностно ги защитаваха. Германци, австро-унгарци и швейцарци правеха всичко възможно да държат турците далеч от арменците. За да ги ядосват, кръщаваха кучетата си с мюсюлмански имена, като Мехмед, Абдула и Ахмет, а някои дори стигаха дотам да използват името на пророка в обидни шеги.
- Онези направо побесняват, като ни чуят да викаме кучетата - засмя се един германски инженер, когато Крикор повдигна въпроса. - Ние обичаме кучетата си, а турците ни мразят. Дори дойдоха да ни помолят да не кръщаваме никое с името Мохамед. И знаете ли какво направихме? Вижте това! - Сложи шепи около устата си като високоговорител и се провикна. -Мохамед! Мохамед! Ела тук!
Чу се лай и една немска овчарка се затича към него, весело размахвайки опашка. Застана до господаря си задъхана и с изплезен език.
Едно от задълженията на Крикор бе комуникацията с инженерите, които поддържаха теснолинейката между гарите Мамуре и Ислахие, използвана за транспортиране на войски и муниции през планините Аманос. Повечето от тези военни части бяха германски и австро-унгарски, изпратени, за да подпомогнат фронтовете в Палестина и Месопотамия. Ето защо Крикор често разговаряше с техните офицери. Намираше австро-унгарците за учтиви и състрадателни, винаги носеха сладкиши на арменските деца или поне им казваха по някоя добра дума, но германците, за разлика от колегите си инженери, му направиха изключително лошо впечатление.