- Турците искат генералният директор на „Холцман“ да уволни всички арменци, които работят тук, в планините Аманос - заяви той. Нервничеше и говореше толкова бързо, че във възмущението си пропусна половината срички в думите. - Искат всички да се върнат на пътя!
Новината бе крайно обезпокоителна.
- Какво? - стресна се Крикор. - Ще ни уволнят ли?
- Това искат турците - потвърди Нишан. - Но изглежда, че директорът е отказал с аргумента, че без арменците строителството на тунелите ще спре.
- А, голям човек!
Проблемът е, че държат арменските работници да бъдат заменени с мюсюлмани. На това директорът отговорил, че арменците са най-квалифицираната работна ръка и че много съжалява, но не може да се лиши от нас. - Опита се да се усмихне. - Добър отговор, а?
Въпреки съображенията на началниците в „Холцман“ бързо стана ясно, че новините на пратеника от Константинопол не предвещават нищо добро. Предчувствайки наближаващите съвсем скоро събития, Крикор разтърка слепоочията си, сякаш масажът щеше да му помог не да види нещата по-ясно.
- Трябва да запазим спокойствие - каза той по-скоро на себе си, отколкото на арменския си приятел. - Генералният директор се застъпва за нас и това е добър знак. Трябва да му се доверим.
- Но докога, Крикор? - попита Нишан, който видимо едва се владееше. - Смяташ ли, че директорът ще има достатъчно сили да се противопоставя на турците до края на проклетата война?
Това бе добър въпрос.
- Прав си. Нещата ще свършат зле.
Нишан си пое дълбоко дъх в опит да овладее нервите си.
- И не съм ти казал всичко.
- Още ли има?
Погледът на Нишан се отклони към пътя край гарата.
- Помниш ли жандармерийските отряди, които минаха оттук? - попита той. - Току-що са уведомили хер Цайц, че в планините Аманос има четиристотин войници и че командирът им в Адана си е направил щаб тук, в Бахче. Освен това се говори, че са сложили военни контролни пунктове по всички пътища, водещи към планината. - Арменецът се взря настойчиво в събеседника си, след като бе изложил всички факти, свидетелстващи за сериозността на положението им. Трябваше само да свържеш всички точки, за да ти се изясни цялата картина. - Знаеш какво означава това, нали?
Крикор кимна мрачно.
- Обградени сме.
Раменете на Нишан се отпуснаха под тежестта на страха, който се надигаше в гърдите му. Не спираше да кима като човек, който с всяко следващо движение все по-ясно прозрява истината.
- Така е - потвърди тъжно той. - Турците наистина са решили да ни довършат.
ОТДАЛЕЧ ИЗГЛЕЖДАШЕ, ЧЕ ПО ПЪТЯ МАРШИРУВА ВОЙСКА. Но докато редиците се приближаваха, зяпачите осъзнаха, че вместо военна рота наблюдават нестройно множество от цивилни.
- Крикор! - извика тревожно Нишан. - Бързо ела тук! Ела да видиш!
Зает с поправката на ключалката на сградата на гара „Бахче“, Крикор не се отзова веднага. Когато свърши, се изправи и едва тогава се отправи към един от прозорците, до които се бяха скупчили инженерите, за да наблюдават странната сцена навън.
Множеството вече минаваше покрай гарата и гледката го накара да настръхне. В паметта му нахлуха печалните образи от собствените му преживявания по същите пътища само преди година. Жени, облечени в дрипи, и полуголи деца, някои от които едва ходеха, минаваха, обградени от войници с пушки с щикове в ръце. На пътя тегнеше злокобна тишина, нарушавана само от тихи стонове, случайно проплакване на бебе и заповедите на турските пазачи.
- Това са жените и децата на нашите арменци - прошепна един германски инженер, потресен от зрелището. - Хората ни успяха да попречат на турците при първия им опит да ги отведат, но после те се върнаха с подкрепление и вече нищо не можеше да ги спре. Какъв ужас!
Докато минаваше пред прозореца на главната сграда на гара „Бахче“, едно петгодишно момченце се разплака и отнесе удар с приклад по тила, който го простря на земята. Сцената бе позната на арменците, които наблюдаваха, но инженерите от „Холцман“ и техните семейства за пръв път виждаха подобно нещо.
- Как смеят! - изръмжа хер Цайс, който също стоеше до прозореца. - Видяхте ли това?
- Грубияни! - възмути се друг инженер. - Животни!
Местният ръководител на „Холцман“, който до този момент стоеше вцепенен от ужас пред неочакваната гледка, се оживи от възмущение, когато видя как войникът удря детето. Решен, че няма да остави нещата така, той заряза прозореца и само с няколко крачки се озова навън. Приближи се до турчина, който бе наранил момченцето.
- Не ви ли е срам? Откога биете беззащитни деца?