- Искате да кажете, че... - заекна Нишан - че искат да отведат и нас?
С виновно изражение хер Цайц не вдигна поглед, тъй като вече не му стигаше кураж да погледне хората си в очите. Кимна механично и махна с ръка към последния документ на бюрото.
- Наредиха ни да ви предадем - разкри той. - Ние няма да го направим, разбира се. Но, приятели, те няма да оставят нещата така. Все някой ден ще дойдат и ще ви отведат.
В този момент сред групичката арменци настъпи истински смут и всички един през друг задаваха въпроси, искаха помощ или се молеха за чудо.
- Помогнете ни, хер Цайц!
- Какво да сторим?
- Какво ще стане с нас, Пресвета майко!
Засипан от молби и отчаяни слова, местният директор стана и вдигна ръце, за да укроти подчинените си. Вперили погледи в него, сякаш беше месия, всички незабавно се умълчаха.
- Блъскам си главата в търсене на някакво решение - каза австриецът. - Не знам обаче дали ще имам време да го осъществя. Нуждая се от няколко дни. Затова имам план, за чийто успех вашето сътрудничество ми е жизненонеобходимо.
- Каквото пожелаете, хер Цайц.
Директорът се приближи до прозореца и посочи към едно съоръжение на гарата, което се намираше точно до релсите.
- Виждате ли онзи резервоар?
Погледите на арменците се спряха върху цилиндричната инсталация, издигната върху метална стойка. Резервоарът снабдяваше с вода локомотивите и самата гара. Съоръжението бе внушително, макар и не особено модерно, а от едната му страна, по случайност онази, която не се виждаше от пътя, беше монтирана тясна стълба, която водеше до горе.
- Да, хер Цайц.
Местният директор на „Холцман“ продължаваше да сочи натам.
- Когато дойдат турците, искам всички да се скриете вътре - каза той. - Разбрахте ли? Всички! Това е единствената ви възможност. Те ще претърсят навсякъде, но никога няма да им хрумне да проверят резервоара.
Един от арменците огледа скептично резервоара.
- Вътре има ли вода?
- Разбира се.
- Но аз не мога да плувам!
И не беше единствен. Петима от осемте мъже в стаята вдигнаха ръце и заявиха, че не могат да плуват. Замислиха се как да се справят с проблема.
- В такъв случай веднага намерете спасителни пояси и ги пуснете в резервоара - предложи директорът. - Така ще сме готови, когато турците се появят.
Продължиха да умуват по въпроса, тъй като, доколкото им бе известно, на гара „Бахче“ нямаше спасителни пояси. Един от арменците, който се оказа дърводелец, каза, че има материали, които плават, и веднага ще отиде до работилницата си за тях, и накрая проблемът бе решен.
След като изясниха всички подробности, осмината мъже се поклониха и се отправиха към вратата на кабинета.
- Нека Бог ви възнагради за добрината ви, хер Цайц! - възкликна Нишан с благодарност, която другарите му вече бяха отправили към местния директор. Не знам какво щяхме да правим без вас.
Австриецът изглеждаше смутен. Махна бързо с ръка, сякаш за да ги помоли да замълчат, и отново се втренчи в пода.
- Няма за какво да ми благодарите - каза той. - Всъщност дори би трябвало да подам оставката си. Това, което се случва, е немислимо!
- О, не, хер Цайц! - стреснато възрази Нишан. - Кой ще ни помогне, ако го направите?
Това бе добър въпрос и той вдъхна сили на австриеца, който най-после вдигна поглед, отиде до вратата на кабинета и се взря в хората си, които вече с гръб към него слизаха по стълбите.
- Пазете се - подвикна им той. - Те ще дойдат, когато най-малко ги очакваме.
НАЙ-ИЗУМИТЕЛНОТО НЕЩО ПРИ ТОАЛЕТНИТЕ В „ХОЛЦМАН“, помисли си Крикор, докато клечеше, за да се облекчи, е безупречната им чистота. Та къде другаде в Османската империя можеше да се види такова чудо? С присъщата си изрядност и дисциплина германците и австро-унгарците държаха те да се мият на всеки час, затова не миришеха и нямаше следа от нечистотии.
- Истинско чудо! - отбелязваше арменецът винаги когато посещаваше тоалетните. - Наистина необикновено!
Благодарение на охолния си живот сред английското общество Крикор приемаше за даденост добрите хигиенни навици на висшата класа, затова за него Османската империя се бе оказала истински шок. Положението бе още по-унизително през трите месеца, прекарани в кервана на смъртта, когато понятието за чистота не съществуваше и той се научи да живее сред въшки, бълхи и цялата мръсотия на света.
Ето защо винаги когато ползваше тоалетните на гара „Бахче“, първата му мисъл беше за съвършенство. Струваше му се странно как нещо, което цял живот бе приемал за даденост, сега за него бе удивително постижение. Наистина нямаше как да не оцени всички тези предимства, след като от охолен и богат живот бе стигнал до мизерно съществуване.