Спътникът му бе свикнал да пътува в първа класа. Още от дете Крикор винаги пътуваше в най-луксозните купета и макар изпитанията от пристигането в Кайсери насам да му бяха разкрили една напълно нова реалност и да бяха променили възгледите му за живота, той все пак приемаше подобна привилегия за даденост.
- Познавам хер Цайц вече цяла година - каза арменецът, за да поддържа разговора. - Пристигнах тук в плачевно състояние и той...
Офицерът вдигна ръка, за да го накара да замълчи.
- Ще ви бъда благодарен, ако не ми разказвате историята си - сряза го твърдо той. - Правя услуга на хер Цайц, но е възможно това да доведе до... как да се изразя... неприятности. Затова колкото по-малко знам, толкова по-добре. Ако нещата се объркат, винаги мога да кажа, че съм бил в неведение. - Мъжът повдигна вежди. - Разбирате позицията ми, нали?
- Напълно.
Майор Хаманс се облегна назад, доволен, че са установили правилата. Като типичен саксонец, той не беше особено разговорлив, което всъщност смяташе за добродетел. Защитаваше тезата, че е по-добре да говориш умно, отколкото да говориш много, и често изтъкваше, че безброй изсипани думи се превръщат в празнословие. Че кой обръща внимание на казаното в един невъздържан словесен поток?
Ето защо германецът се наведе и взе малката кожена чанта, която бе оставил до шлема си.
- Обичате ли да четете?
- Ами... да, разбира се. Защо?
Офицерът извади три книги от куфарчето и ги показа на спътника си.
- Изберете си.
Погледът на Крикор зашари по трите романа „Смъртта на Тициан“ от Хофманстал, „Нощите на Тино от Багдад“ от Елзе Ласкер-Шюлер и „Лейтенант Густл“ от Артур Шницлер.
Като видя заглавията на немски, Крикор махна с ръка.
- Знаете ли, въпреки че говоря езика ви, четенето ми е по-трудно, затова...
- Избирайте - настоя майор Хаманс с по-твърд тон, давайки да се разбере, че не приема отказ. - Ако нямате навик да четете на немски, създайте си такъв. Четенето във влака ще помогне на прикритието ви. Освен това би отказало всеки натрапник, който иска да ви заговори.
Крикор пог ледна германеца в очите. Не беше глупав. Отново се взря в заглавията и накрая избра романа на Елзе Ласкер-Шюлер, тъй като му се струваше, че щом действието се развива в Багдад, навярно историята щеше да е интересна. Но когато отвори книгата и се натъкна на първата страница с върволица от немски букви, вече не беше толкова сигурен.
Когато влакът спря на следващата гара, Крикор вдигна поглед от книгата и надзърна през прозореца. Сърцето му подскочи от страх и лудо заблъска в гърдите му. Група турски военни и заптиета се качваха във влака.
- Ох! - прошепна разтревожено той. - Ще си имаме неприятности.
Майор Хаманс хвърли поглед към групичката и равнодушно се взря в спътника си.
- Не се притеснявайте, драги - заяви той и посочи с палец към закачената до вратата на вагона табелка. - Не прочетохте ли какво пише?
Погледът на Крикор се спря върху двата надписа на табелата - единият с арабски, а другият с готически букви.
СПЕЦИАЛЕН ВАГОН
ЗА ГЕРМАНСКИ ОФИЦЕРИ
- Значи, мислите, че няма да влязат тук?
Майорът поглади мустаците си и пламъче проблесна в сивите му очи.
- Няма да посмеят.
Така и стана.
Турските войници и заптиетата изчезнаха някъде из задните вагони, без да смущават единствените двама пътници в специалния вагон. Това продължи и през следващите часове, въпреки множеството турски военни, които се качваха и слизаха на всяка гара.
- Кой би помислил! - усмихна се Крикор. - Аз се страхувам от тях, а те от нас.
Пристигнаха в Адана пет часа след като бяха тръгнали от Бахче. Майор Хаманс покани спътника си на обяд във вагон-ресторанта. След като се нахраниха и от престоя оставаха цели два часа, германецът му подхвърли едно предизвикателство.
- Какво ще кажете да пообиколим града?
Наеха карета и се разходиха из центъра на Адана. Имаше твърде много хора. По тротоарите се блъскаха търговци и навсякъде се виждаха военни. Разтревожен да не го разкрият, Крикор се чувстваше напрегнат. Смяташе, че си играе с огъня.
Притеснението му се засили, когато на централния площад видяха няколко арменци, които още висяха на бесилото.