- Мисля, че... е по-добре да се връщаме.
Германският офицер разбра неудобството му и нареди на кочияша да кара към гарата. Спътникът му определено не бе харесал жестокото зрелище, което Адана предлагаше на посетителите си.
НА КОЛОВОЗА ГИ ОЧАКВАШЕ ДРУГ ВЛАК, с който да пресекат планинската верига Тавър на север. Композицията бе по-различна и според Крикор много по-лоша. Нямаше специален вагон, запазен за германски офицери, затова той и майор Хаманс трябваше да споделят с турците този в първа класа.
Двамата седнаха до прозореца и отново се потопиха в книгите си. Някои от турските военни учудено разглеждаха Крикор. Очевидно бяха забелязали, че не прилича на германец, но арогантното поведение на майор Хаманс разсея всякакви съмнения и никой не се осмели да ги заговори, за да им поиска документите. По това време всички обсъждаха новината как само преди няколко дни немски войник застрелял турски офицер само защото му поискал документ за самоличност, и дори не бил арестуван. На всички бе ясно, че Османската империя сега е в ръцете на германците, затова нито един турски войник или чиновник ни най-малко не искаше да притеснява военните от Райха, да не говорим за човек с такова властно излъчване като този саксонски офицер.
- Може ли?
Гласът на турския военен звучеше така, сякаш се извинява на двамата видни пътници. Учуден от подобно нахалство, майор Хаманс огледа вагона на първа класа и разбра, че е пълен. Единствените две свободни места бяха до Крикор и до него самия. Кимна мрачно на непознатия, давайки му знак, че може да седне.
- Мхм - промърмори сърдито той.
Мъжът се настани до Крикор, но остана напрегнат поради факта, че бе принуден да търси свободно място до чужденци.
Влакът тръгна с почти час закъснение, но изглежда, това не смущаваше по-голямата част от пътниците, свикнали с нередовния железопътен транспорт в Османската империя. Разписанията бяха просто формалност и никой не ги взимаше насериозно.
През първия половин час от пътуването никой не проговори. Майор Хаманс и неговият спътник бяха погълнати от книгите си. Все пак немският текст, който Крикор се мъчеше да разтълкува, бе толкова труден, че той често вдигаше поглед и се разсейваше, като гледаше през прозореца.
Влакът често спираше на големи и по-малки гари, където винаги се струпваха тълпи. Крикор забеляза някои промени в облеклото на турците. Вместо традиционния кафтан, много туркини носеха европейски рокли, а повечето от мъжете също бяха заменили традиционните панталони shalvar, ризите gomlekи шапките ucetek с европейски костюми. Някои комбинации изглеждаха дори абсурдно. Селяни по сандали и шалвари бяха наметнати с шлифери, а няколко босоноги младежи носеха сака тип фрак.
- Видяхте ли как са облечени? - попита Крикор на немски. - Дали са християни?
Майор Хаманс безучастно се огледа наоколо и с ново сумтене се върна към четивото си. Всичко това изглеждаше странно, затова Крикор продължи да гледа през прозореца, обмисляйки видяното. След известно време, когато бяха отминали още две гари, където положението не бе по-различно, любопитството надделя над страха и предпазливостта и Крикор се обърна към турския офицер на мястото до него.
- Защо толкова хора се обличат като европейци? - попита той на развален турски. - Християни ли са?
Лицето на офицера се разкриви в угодническа усмивка, която разкри няколко златни зъба.
- Християни ли? - учуди се той, докато наблюдаваше хората по перона на гарата, на която бяха спрели. - Не, ефенди. Мюсюлмани са.
- Но тогава... Защо са облечени така?
Турчинът се усмихна по-широко.
- А, това са дрехите, които са откраднали от арменците, ефенди.
Погледът на Крикор бързо помръкна. Отклони вниманието си от прозореца, внезапно обзет от огромен срам, сякаш само фактът, че наблюдава онези хора, петни паметта на жертвите.
- Разбирам.
Усетил смущението на спътника си, турският офицер наклони глава.
- Говорите много сносен турски за германец - отбеляза той. - Значи, се вълнувате от съдбата на арменците?
В главата на Крикор зазвъня предупредителна аларма. Последното, от което се нуждаеше, е да разкрие мнението си по въпроса и така да подбуди съмнения относно истинската си самоличност.
- Аз ли? - попита почти обидено той. - Как ви хрумна? Разбира се, че не. Защо да се интересувам от тези хора? Те... те си получиха заслуженото. Предатели!
Турчинът отново се усмихна, този път с известно задоволство.
- А, радвам се, че мислите така, ефенди. - Той гордо се тупна по гърдите. - Знаете ли, лично аз съм отговорен за смъртта на повече от четирийсет хиляди арменци.