Докато генералът си палеше пура, баронесата отегчено завъртя зелените си блестящи очи, сякаш вече й бе писнало да слуша едни и същи приказки.
- Ах, мечти! - прошепна раздразнено тя. - Една чашка ти стига, за да започнеш да дрънкаш глупости!
Генерал Хан удари с ръка по масата, внезапно обзет от бурен гняв.
- По дяволите, жено, не ми ли вярваш? Нима не вярваш в мъжа си?
- Тогава какво правя в тази дупка? - попита тя, махвайки с ръка наоколо. - Упражнявам се за персийска императрица? - Тя ядно цъкна с език. - Не ми се подигравай!
Напрежението между двамата съпрузи бе очевидно и не убягна на Калуст. Ясно беше, че баронесата е разочарована от живота си и изглежда, винеше генерала за това. Затова арменецът я обсипа с внимание, на което в началото тя отвръщаше само за да дразни съпруга си, но Калуст усети слабостта й към лукса. Та защо се бе омъжила за по-възрастен мъж? Очевидно е била привлечена от позицията му сред хусарите в апогея на военната му кариера и арменецът знаеше, че може да се възползва от това. Затова поръча още шампанско и хайвер, които веднага плати с банкнота, измъкната от тлъста пачка франкове. Подозренията му се потвърдиха от реакцията на Слава, когато забеляза толкова много пари. Рускинята се наведе към своя заможен обожател с нескрит интерес и с копнеж в зелените си очи.
- Виждам, че сте успял мъж - отбеляза блондинката с кадифен глас. - Какво работите?
- Занимавам се с петрол, госпожо. Печеля баснословни суми пари.
Слава измърка като котка.
- Имам нужда точно от мъж като вас... - прошепна тя и хвърли обвиняваш, поглед към съпруга си, който разговаряше с Ван Тигелен. Не сте като бедния ми Аташ, който преживява от изпълненията ми в този мизерен клуб. Аз, която съм била в царския двор, представяте ли си?
- Чух те, жено - запротестира генералът, който неочаквано се намеси в разговора. - Добре знаеш, че имам планове да се замогна...
- О, нима? - изсъска презрително рускинята. - Имаш предвид безумния ти план да станеш шах или сделчиците, които замисляш с онези мошеници болшевиките?
- Не са сделчици! Това е изкуство! Трябва да спася изкуството от ноктите на онези невежи глупаци!
Думата изкуство подейства на Калуст като предупредителен звън, който събуди любопитството му.
- Търгувате с произведения на изкуството?
Генерал Хан ядосано махна с ръка, сякаш не искаше да повдига темата.
- Това си е моя работа.
Арменецът не се отказа; интуицията му подсказваше изгодна сделка. В Париж имаше много разорени руски благородници, които продаваха истински съкровища.
- Знаете ли, че съм ценител на произведенията на изкуството? - попита той. - Вие сте ми много симпатичен и аз с удоволствие ще ви помогна. Знам, че бежанците от болшевишката революция минават през трудни времена, а хората трябва да се подкрепят, нали така? - Погледна го невинно, но всъщност бе хвърлил мрежите и чакаше рибата да се хване. - Ако търгувате с изкуство, може би имате нещо, което би ме заинтригувало...
Персиецът поклати глава.
- Слушайте, тук говорим за велико изкуство - каза надменно той. - Изключително ценни платна, които са по джоба само на най-богатите, разбирате ли? Не че се съмнявам във финансовите ви възможности, драги, но честно казано, ми се струва, че не разполагате с достатъчно средства, за да си позволите въпросните съкровища.
Разговорът определено ставаше интересен.
- Така ли мислите? - усмихна се Калуст. - Предизвиквам ви да проверите. За какви съкровища говорите?
- Ами за черешката на тортата. Творби, които само един Ротшилд може да купи, схващате ли?
По лицето на Калуст заигра загадъчна усмивка.
- Уважаеми генерале, аз притежавам платна на Дега и Реноар плюс още някои дребни неща в скромната ми колекция. Ако някой продава творби от подобен ранг, може да се заинтересувам. Кой знае?
Хан впери високомерния си до момента поглед в арменеца и го разгледа с внезапен интерес. Човек, притежаващ картини на такива велики художници, несъмнено имаше възможности.
- Наистина ли?
Калуст продължи да се усмихва.
- Да ви приличам на шегаджия? - отвърна той. - За какви точно творби говорите?
Бившият главнокомандващ на хусарите се замисли за момент, сякаш изучаваше събеседника си. Генерал Хан се имаше за познавач на човешкия нрав, затова му отне само миг да се убеди, че рискът си струва. Щом взе решение, той се огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги слуша, и със съучастническо изражение приближи стола си до този на Калуст, навеждайки се към него, сякаш искаше да му прошепне нещо на ухото.