Рускинята се престори на обидена.
- Мислех, че това съм аз...
- Разбира се! - побърза да се поправи арменецът. - Изкуството се нуждае от душа. Иначе е празно, без смисъл. Тъй вие, баронесо, сте най-прекрасното създание, с което Бог с дарил Земята, ще бъдете душата на моята колекция.
Тя се разсмя, разкривайки съвършените си бели зъби.
- Ясно... Искате да ме добавите към колекцията си...
- И защо не? Хубавата жена несъмнено е истинско произведение на изкуството, а вие сте най-красива от всички. Ако ми се отдадете, аз единствено ще ви извайвам, ще ви моделирам, ще се грижа за вас, ще ви отрупвам с диаманти и рокли, ще ви водя в Монте Карло и Биариц, за да ви превърна в едничка но рода си, необикновена творба на изкуството.
Слава се наведе над масата, русите й коси блестяха в контражур, а плътните й устни леко и чувствено се разтвориха.
- Хм, виждам, че животът с вас ще е интересен - прошепна обещаващо тя. - Кажете ми кое за вас е по-важно. Жените или изкуството?
- Вие.
- О, моля ви! Доколкото чух в „Балалайка“, търсите много по-усърдно експонати за колекциите си, отколкото жени.
- За „Ермитажа“ ли говорите? Да, вярно е. Заинтригуван съм от думите на съпруга ви. Дори вече имам списък с главните експонати на музея. - Калуст се замисли за момент. - Намирам за невероятно, че болшевиките искат да се отърват от най-големите художествени съкровища на Русия. Истина ли е?
- Така изглежда.
- Те са луди! - възкликна Калуст. - Луди за връзване! - Поклати глава. - Ами съпругът ви? Той наистина ли представлява съветските власти, или просто така си говори?
Рускинята сви рамене.
- Знам ли... - промълви тя и отпи глътка вино. - Честно казано, не искам да се меся в тези неща. Всичко, свързано с болшевиките, ме отвращава. Предпочитам да не обръщам внимание.
Вече довършваха вечерята и бяха погълнали солидно количество Château Margaux - най-доброто френско вино тази година от винтидж реколтата. Калуст знаеше, че е настъпил моментът да направи решаващ ход в играта на съблазън. Пъхна ръка в джоба си и извади малка кутийка със златна панделка.
- Това е за вас...
Слава отвори широко очи от изненада и с нетърпелива усмивка разопакова подаръка. В ръцете й се озова кутийка „Картие“. Бързо я отвори и видя изящен пръстен с блестящ скъпоценен камък.
- Мили боже! - почти извика тя. - Диамант!
- За вас само най-доброто.
Развълнувана, баронесата скочи от стола си, заобиколи масата и прегърна Калуст.
- Ах, миличкият ми, моят Калустик! - каза тя и го целуна по челото. - Мой дорогой! Ти си най-сладкият и най-добричкият, най-прекрасният мъж! Спасибо, спасибо! Благодаря!
Когато тя го пусна, челото на арменеца бе покрито със следи от целувки и така се бе изчервил, че лицето му бе придобило цвета на червилото й.
- Значи, трябва да ми се реванширате...
След като го целуна за последен път по върха на носа, рускинята се върна на мястото си с диамантения пръстен, който вече блестеше на изящния й пръст, и се усмихна лукаво, за да му напомни правилата на играта.
- Само ако напуснеш жена си, любими мой Калустик!
ГОСТОПРИЕМНАТА И ТОПЛА АТМОСФЕРА в ресторант „Фарамунд“ с жълтеникавата светлина на лампите и шарещите по пода сенки го обгърна приятно, когато влезе вътре с мокрия си чадър. Във въздуха, сред тихите разговори, се носеше миризма на задушено месо и пържени гъби. След кратка разходка в дъжда из „Халите“ Калуст с облекчение се приюти в ресторанта, където бе резервирал маса за вечеря. Подаде шлифера си на гардеробиера и заоглежда масите, докато разпозна мъжа в ъгъла, който се изправи и му протегна ръка за поздрав.
- Голям обрат в петролния бизнес, а? - отбеляза Емануел Нобел, когато и двамата седнаха. - Невероятно е как войната промени всичко.
Докато наблюдаваше събеседника си, арменецът искрено се изненада от промените, които бяха настъпили у него, откакто се бяха срещнали в Баку преди много години. Издълженото лице и високото чело си бяха същите, но косата и брадата му бяха посивели, а кожата му вече не бе толкова свежа. Дали и самият Калуст бе толкова остарял? Не че Емануел изглеждаше зле, не. Всъщност изглеждаше жизнен и енергичен, с живи и умни очи и очарователна усмивка. Но времето бе оставило своите незаличими следи по лицето му и бе отслабило тялото му. Арменецът не спираше да се пита дали шведът също смята, че мъжът насреща му се е състарил. Навярно беше така, макар дълбоко в себе си Калуст да смяташе, че никак не се е променил.