- В живота - отбеляза той с лека тъга - всичко се променя, драги ми Нобел.
- Прав сте, и то невинаги към по-лошо - съгласи се Емануел. - Например вие. Свалям ви шапка. Начинът, по който съживихте Турската петролна компания след войната, бе наистина забележителен! Забележителен, казвам ви. - Той постави салфетката върху коленете си и се наведе към събеседника си.
- Как го направихте?
Калуст сведе поглед с привидна скромност.
- О, не беше кой знае какво. Просто съобразих нечии интереси и накарах всички да повярват, че е по-добре да си сътрудничим, отколкото да се унищожаваме взаимно. Постигнах го с известна артистичност, за да успокоя петролните компании и да ги накарам да работят за обща кауза. Виждате ли, просто е.
Отбеляза последното с ироничен тон, което искрено разсмя Емануел.
- Подобно нещо може да е всичко друго, но не и просто - възкликна той. - Успяхте да вкарате Франция в Турската петролна компания за сметка на германските акции, както и американския конгломерат, отнемайки акции от „Англо-Персиян“. Вие стоите зад споразумението от Сан Ремо, с което се разпределиха петролните интереси след войната. На всичко отгоре запазихте непокътнат петпроцентовия си дял. А ето и черешката на тортата убедихте тези акули да приемат клаузата за сътрудничество и споделяне на новооткрити петролни залежи. Отлична работа!
- Наистина не беше чак толкова необикновено... - настоя домакинът. - Освен това тази клауза защитава интересите на всички страни, прав ли съм?
- Не било необикновено! - скандализирано възкликна шведът. - Не се правете на скромен, драги! Много добре знаете, че последното, за което мислят петролните компании, е как да съдействат на конкуренцията! Всяка една иска да унищожи останалите и прави всичко възможно, за да го постигне. Истинско постижение е, че сте ги убедили да подпишат клауза, която ги задължава да споделят с останалите всяко открито от тях находище на територията на Османската империя, и това може да разбере само човек, работещ в тези среди.
- Вече няма Османска империя - поправи го Калуст. - Сега се нарича Турция.
- Както и да е. Тук важна е Месопотамия, нали така?
- Не сте в крак с времето, драги Нобел. Месопотамия също има ново име. Сега там е държавата Ирак, която наскоро стана независима.
Емануел Нобел сви рамене.
- Знам, но още не съм свикнал с новите имена, какво да направя? - Изпъна салфетката върху коленете си. - Но всички вие сте изправени пред един неприятен проблем, не мислите ли? За чия територия Турската петролна компания притежава право на експлоатация - за Турция или Месопо... ъ, Ирак?
- Концесията, която уговорихме с великия везир през 1914-а, е за всички територии, принадлежали на Османската империя обясни Калуст. Вярно е, че след войната нещата са различни. Но концесията си остава същата. Тъй като тя касае османските територии, това непременно включва Турция и... Ирак, разбира се. Арменецът заговори по-тихо. - Освен това предполагаме, че по-големите залежи, в случай че съществуват, се намират в бивша Месопотамия, и сделката би била безсмислена, ако не включва Ирак.
- Да, но новото правителство на Ирак трябва да даде съгласието си. Те потвърдиха ли концесията?
Калуст поглади безупречно оформения си мустак и кимна.
- Току-що го направиха. Повдигна вежди. Разбира се, чак след като изплатих четирийсет хиляди лири стерлинги на крал Фейсал.
Нобел не се изненада. Добре знаеше как се сключват подобни сделки.
- Ах, ясно - рече той с разбираща усмивка. - Значи, остава само да открием петрол, нали?
Двамата мъже продължиха да обсъждат промените около петролния сектор, и по-специално последствията от болшевишката революция, разпадането на Османската империя след Световната война, участието на французите и американците в Турската петролна компания, в която Калуст, „Англо-Персиян“ и „Роял Дъч Шел“ също имаха дялове. Двамата се увлякоха в разговор по темата, но по време на десерта арменецът реши, че е време да повдигне въпроса, заради който бе поканил шведския магнат на вечеря.
- Онзи ден се запознах с човек, който се представя като генерал Хан - главнокомандващ на хусарски отряд по царско време - разказа той. - Познавате ли го?
Емануел се усмихна.
- Генерал Хан ли? Че как иначе. Всички са чували за него заради жена му... Как й беше името?
- Слава.
- Точно така - Слава! - възкликна той със замечтано изражение и лека носталгия в очите. - Господи, каква жена! Дори да претърсим степите от край до край, няма да намерим по-чувствено същество от нея. Наричахме я Динамита - толкова пламенно беше това момиче! Когато влизаше някъде, всички мъже се обръщаха да я видят. Мнозина въздишаха по нея, ех, тази Слава! Нобел отново се съсредоточи върху разговора.