Враждебността и лошото настроение на руснака тутакси се изпариха, заменени от тихото вълнение, което го обзе, докато обмисляше неочакваните възможности на това предложение.
- Трябва да се обадя в Москва, разбира се - отвърна бавно той, сякаш обмисляше всяка своя дума. - Така или иначе нито аз, нито друг, свързан с болшевишкия режим, може лично да сключи сделката. Затова си имаме генерал Ха..., простете, установените канали.
- Искате да кажете, че приемате предложението ми?
Сините очи на Сергей Иванов се усмихнаха загадъчно.
Вместо да отговори, той се вгледа в недокоснатия кроасан на Калуст и облизвайки устни, разпери примирено ръце, поддавайки се най-накрая на сладките изкушения, толкова обичани от буржоазната класа, която експлоатираше пролетариата.
- Все пак мога да хапна един от тези.
МАЛКОТО ХОТЕЛЧЕ БЛИЗО ДО ГАРА „АУСТЕРЛИЦ“ имаше доста западнал вид. Вътре беше мрачно и мръсно, с протрити дюшемета и захабени килими, а лампите едва мъждукаха. Калуст погледна с погнуса напластената по пода мръсотия и се запита дали да не си тръгне. Каква дупка! Нима бе възможно да сключи толкова важна сделка в тази съборетина? Поколеба се за момент, но бързо си спомни, че Иванов го бе осведомил за възможностите на посредника, и се насили да продължи.
В коридора на втория етаж миришеше на мухъл, което накара Калуст да задържи дъха си и да ускори крачка. Стигна до стая 207 в средата на коридора. Последната цифра се бе откачила и сега приличаше на буквата Г. Почука два пъти и чу шум от другата страна на вратата. Тя се отвори и отвътре се показа генерал Хан само по наполеонки и долна риза, небръснат и с разчорлена коса. През вехтата риза се подаваха на туфи космите на гърдите и корема му.
Арменецът се поколеба, смутен от неугледния вид, в който го посрещаше домакинът му.
- Искате ли да дойда друг път?
Генералът подръпна долната риза и вдигна наполеонките, за да скрие корема си, и отстъпи назад, като направи място на госта си.
- Не, не. Влезте, моля.
Калуст се подвоуми, буквално потресен от всеобщия упадък, който го заобикаляше, но накрая прие поканата и влезе. Паркетът скърцаше при всяка крачка и помещението вонеше на евтин тютюн и пот. Мебелите бяха от нискокачествено необработено дърво, навсякъде се виждаха остатъци от храна и празни бутилки, леглото не бе оправено и омотаните чаршафи се влачеха по пода. Дали Слава също живееше тук?
- Може да поговорим по-късно - предложи отново гостът, смутен от цялата мръсотия и безпорядък. - Или да отидем другаде. Видях долу една сладкарница, която...
- Тук сме си добре - прекъсна го бившият главнокомандващ на хусарите със зле прикрита тъга. - Предвид деликатния въпрос и положението на шефовете ми, мисля, че е по-разумно да разговаряме на по-тайно място. Знам, че стаята ми е в ужасно състояние и самият аз не съм във форма, просто си имам проблеми... Така или иначе ми се струва по-добре да стоим далеч от любопитни погледи.
Калуст с отвращение огледа стаята и забеляза единствената следа от великолепната съпруга на генерала - черен сутиен, увесен на дръжката на прозореца. Гледката го накара да въздъхне с копнеж. Ах, когато Слава стане негова, той ще й подари сутиени от чисто злато! Пое си дълбоко дъх и прогони мисълта за любимата от главата си. Трябваше да се съсредоточи върху сделката. Огледа се отново и забеляза, че безпорядъкът приличаше на всяка ергенска квартира. Мина през стаята, стараейки се да не докосва нищо, и се настани на един стол до прозореца, близо до сутиена, а генерал Хан седна на края на неоправеното легло.
- Както кажете - отвърна Калуст със смесица от примирение и нетърпение. - Тогава да минем направо към въпроса. Тук съм заради разговора ни в „Балалайка“, с изричното съгласие на болшевишките власти и преди всичко с уверението на представителя на Антиквариата, че именно с вас трябва да обсъдя сделката с въпросните творби. - Той се прокашля. - Разбира се, първо бих искал да разбера кои точно са те...
- Съкровищата на „Ермитажа“, както вече споменах.
- Да, но кои точно? Знаете, че музеят е огромен и...
Домакинът се наведе от ръба на леглото, сякаш искаше да сподели важна тайна.
- Най-доброто - прошепна той. - Перлата в короната.
Арменецът се поколеба.
- Кое е най-доброто?
Генерал Хан избухна в пресилен смях.
- Разграбват Светата Рус, драги Сарксиян! - възкликна той. - Болшевиките нямат пари. Никой не иска да им заеме, защото им нямат доверие. Тези типове са толкова отчаяни, че са решили да продадат предметите на изкуството, открити в царските дворци, в резиденциите на благородниците и дори в катедралите! Това включва и експонатите от музеите, в това число и „Ермитажа“. - Генералът неодобрително поклати глава. - Истинско нещастие!