Арменецът поглади брадата си.
- Разбирам - отвърна той. - И каква е вашата роля? Не че ми влиза в работата, но в крайна сметка вие сте служили на царя, а се появявате тук като говорител на болшевиките. Трябва да се съгласите, че... всъщност...
Генералът въздъхна тежко.
- Такъв е животът! - промълви примирено той. - Размаха енергично ръце. - Огледайте се! Вижте докъде стигнах! Аз, който стотици пъти съм бил в царския двор и в най-красивите дворци в Санкт Петербург, Москва и Кавказ! Аз главнокомандващият на хусарите срещу османците! Та в моята кръв тече кръвта на персийските крале! А къде съм сега? В мизерна дупка в работнически парижки квартал! - Унило отпусна рамене. - Какво мога да сторя, освен да живея с онова, което ми подхвърлят? Щом болшевиките искат от мен да посреднича в сделките им и ми предлагат комисиона от хиляда франка за всяка продажба, какво според вас трябва да направя? Да се правя на много благороден? Да им откажа и да си чезна в мизерията? Би било хубаво, нали? Почтена постъпка безспорно. Но в живота не става така. Вижте, имам сметки за плащане и жена, която да издържам. Той сведе поглед и заговори по-тихо, сякаш силите му се бяха изчерпали. - Моята Слава не е обикновена жена, както сигурно сте забелязали. Тя е свикнала с определен стандарт на живот и го изисква. Така, както е тръгнало, не знам дали ще издържи този...
- Разбира се - прекъсна го Калуст, който не изгаряше от желание да се задълбава в жалкия живот на събеседника си, и бързаше да насочи разговора към истински важните неща. - Но да минем на въпроса - каза той и прочисти гърлото си. - Господин Иванов ми каза, че е получил нови нареждания от Москва, според които трябва да ме насочи към подходящите канали. - Насили се да се усмихне. - Доколкото разбрах, този канал минава през вас.
Докато все още се съвземаше, генерал Хан отново се ядоса.
- Тези болшевики стават смешни! - възкликна той. - Нуждаят се от пари, но ги е срам да ги изкарат! Какво правят тогава? Намират посредници! Карат други да им вършат мръсната работа и си мислят, че така излизат чисти като сълза, все едно главата не знае какво правят ръцете! - Поклати глава. - Глупаци!
- Както навярно предполагате, аз не съм в позиция да осъждам действията на хората, с които правя бизнес...
- Знам много добре! - съгласи се бившият командир на хусарите. - Просто си изливам душата. Внезапно смени тона.
- Но вие сте прав, драги Саркисян. Да минем на въпроса.
- Точно така.
Генерал Хан си пое дълбоко дъх, сякаш събираше смелост, за да започне преговорите.
- Имам нареждания от Москва да уговоря директно с вас продажбата на най-ценните експонати от „Ермитажа“ - обяви той. - Какво искате да купите?
През последните седмици Калуст подробно и внимателно бе проучил колекцията на големия музей в Петроград под експертното ръководство на сър Кенет Барк и други специалисти, които бяха правили оценки на експонатите на „Ермитажа“. Все пак арменецът знаеше, че трябва да бъде предпазлив и да не показва специален интерес към даден експонат, за да не предизвика раздуване на цените. Затова и дума не можеше да става той да направи първата крачка.
- О, не знам - отвърна той с престорено безразличие. - Какво имате? Нещо по-специално?
Генералът пресилено се засмя.
- Всичко в каталога е специално.
- Подскажете ми.
Домакинът се наведе, отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади документ, подпечатан с червен печат със сърп и чук - цвета и символите на Съветския съюз. Остави го на леглото и се зачете.
- Какво ще кажете за Удон? - попита той и вдигна поглед към събеседника си. - Познавате ли работите му?
Дъхът на Калуст почти секна. Колко пъти сър Кенет Барк му бе говорил за Удон! Това бе перлата на музея. Самата Екатерина Велика е била негова покровителка. Благодарение на необикновеното търсене на творбите му в стил рококо в края на войната цената им неимоверно нарасна, достигайки петдесет хиляди лири. Сър Кенет Барк смяташе, че тя ще продължава да расте. Арменецът сви устни и придоби замислено изражение.
- Май съм чувал за него...
- Една от неговите скулптури, наречена „Диана“, е част от фонда на „Ермитажа“. Интересува ли ви?
Дали го интересува? Калуст знаеше, че „Диана“ бе най-добрата творба на Удон - истински шедьовър, но не показа вълнението си. Вместо това направи гримаса и демонстрира повърхностно любопитство.
- Колко искат за нея?