Беше Слава.
ОТМЕРЕНОТО ТИКТАКАНЕ НА СТЕННИЯ ЧАСОВНИК отброяваше секундите от спокойния следобед на „Хайд Парк Гардънс“ 38. Нунуфар бродираше, седнала до пукащата камина, подредила цветни конци в скута си, но нервността на съпруга й й пречеше да се концентрира, за да направи два фини възела. Уморена да наблюдава как непрекъснато неспокойно кръстосва салона, тя си пое дълбоко дъх и остави бродерията в кошницата.
- Какво става? Защо си толкова нервен?
Калуст спря по средата на салона, изтръгнат от унеса си. Все още не се бе съвзел от случката със Слава. Предателството му нанесе жесток удар, но в този момент си имаше други грижи.
- Не съм нервен.
- Разбира се усмихна се съпругата му. - Познавам те вече толкова години. Хайде, кажи ми какво те тревожи.
Въпреки че не делеше леглото с жена си и любовните му „терапевтични“ подвизи се проявяваха само в апартаментите на парижкия и лондонския „Риц“ или пък се отдаваше на луди фантазии с руската баронеса, Калуст и Нунуфар все пак бяха запазили топли семейни отношения и взаимно уважение. Посещаваше я често, като син, навестяващ майка си, с която понякога споделя проблемите си или иска съвет.
- Спомняш ли си голямата покупка на експонати от „Ермитажа“, която направих? - попита той, най-после излизайки от черупката си. - Генерал Хан отиде да ги вземе от Берлин. Изглежда, уредникът се е противопоставил на болшевиките и за да го заблудят, са изложили картините във временна експозиция, докато успеят да ги пратят в Германия. Генералът ми писа, че вече са пристигнали.
- Тогава какъв е проблемът?
- „Диана“ на Удон - отвърна той и загриза нокътя на показалеца си. - Изглежда, скулптурата е много чуплива. За да не я повредят, ще я изпратят с кораб от Петроград до делтата на Сена и след това нагоре по реката до Париж. Опасявам се, че нещо може да се обърка и „Диана“ да се повреди. Генерал Хан вече я е платил от мое име и ако нещо се случи, аз ще понеса щетите.
Нунуфар се усмихна и отново подхвана бродерията си.
- Ах, глупчото ми! Всичко ще е наред! Махна с ръка към картините, статуите и килимите в салона. Но къде ще сложим всички тези творби? Не смяташ ли, че вече имаме предостатъчно?
Арменецът огледа предметите на изкуството, подредени в салона.
- Да, имаш право - съгласи се той. - Но знаеш ли? Трябва да построим по-голяма къща. Мисля да е наистина огромна достойно място, където да съхранявам моите рожби.
Калуст поднови нервната си разходка из салона и потъна в мислите си. Съпругата му дълго се взира в него, изучавайки изражението му.
- Само това ли те тревожи?
Той отново спря и се намръщи.
- Също и самият генерал Хан. - Замълча и си пое дълбоко дъх, сякаш обмисляше какво да каже. - Човекът иска да става шах на Персия, представяш ли си? И иска да го подкрепя в начинанието му.
Нунуфар замръзна на мястото си.
- Как ще го подкрепиш? Какво по-точно иска от теб?
- Нуждае се от пари, за да финансира някаква схема, която е намислил, за да се добере до властта. Вярно е, че мога да го въведа във финансовите среди, но... той иска и съдействие от Външно министерство. - Сложи ръце на кръста си. - Въпросът е дали да му помогна, или не.
- Има ли някаква вероятност генералът да успее?
Господарят на дома замислено поглади мустаците си, докато преценяваше отговора.
- Мисля, че да - каза накрая той. - Изглежда, има връзки в персийската армия, и по-специално в казашките среди. - Той кимна. - И честно казано, признателността на бъдещия персийски шах би ми била много полезна.
- Значи, вече знаеш отговора.
Жената се върна към работата си, а Калуст седна на дивана и се взря в сложните геометрични мотиви на великолепния персийски килим в средата на салона, но мислите му летяха към палубата на кораба, превозващ „Диана“, и по коридорите на висшите финансови институции, през които трябваше да мине, за да помогне на генерала.
Щракването на ключ и отварянето на входната врага го изтръгнаха от мислите му. Двамата съпрузи погледнаха към вестибюла и зърнаха Крикор на прага.
- Здравейте! - поздрави той, когато влезе в салона с наведена глава и свенливо сключени зад гърба ръце, което не остана незабелязано от родителите му. - Знаете ли, трябва да ви кажа нещо.
Крикор се усмихваше с особен блясък в очите. Родителите му отдавна не го бяха виждали толкова радостен. По изражението му отгатнаха, че новините могат да бъдат само добри.