Изненадах се, като го видях. Гледам го и мълча, и той ме гледа и мълчи и по едно време рече: „За оная, снощната работа, Милойко, не си прав. Не съм предател аз и не ми е трепнала ръката на мене, ами камъкът имал отвътре гнил дамар, та като ударих с длетото, съм улучил точно в дамара. Затова се разполови като от гръм камъкът. А и да ти кажа ли, загубих ума и дума, щото като стигнах до имената, видях как Ангел и Василка дойдоха до оградата и се спряха там да гледат как ще дълбая писмената. Ангел държи една голяма хлебарска лопата и ме гледа все в ръцете как ще дълбая букви по камъка. И досега ми е пред очите всичко.“
Мене ме поби студена пот, гък не мога да кажа. А Леко Алексов стои в рамката на прозореца, лампата го осветява до половината на гърдите: „Та съм дошъл, Милойко, да те помоля да идеме с тебе сега на кариерите в Беговица, да подберем един камък и да го докараме, а аз, като седна над камъка, и денем, и нощем ще дялам с длетото, но паметник требе да направя.“
„Ама, разбира се! — казах тогава и почнах да търся дрехите да се обличам. — Нали веднага искаш да идеме?“ — „Веднага, веднага — казва Леко Алексов. — И без това цяла нощ не съм мигнал за тежките думи, дето ми каза. А и няма да мигна, докато не довърша паметника.“ — „Ама, разбира се!“ — казвам аз, мотам се по стаята, обличам наопаки ризата, събличам я, пак я обличам, но тя пак наопаки. Ще ми се да падна в стаята и да поискам прошка от човека, заради тежките думи. Неловко ми е, щото в ума си даже зад решетки го пратих, а ето сега човечецът стои навън, очите му зачервени от безсъние, по тъмно иска да ходим в кариерите и да докараме камък за бай Ангел и за леля Василка. „Ама, разбира се!“ — викам аз силно, щото никакви други думи не мога да измисля, и изхвръквам из стаята да впрегна катърите.
Катърите ме гледат изненадано. „Луд човек! — мислят си. — Къде ще ни впряга по това време.“ Пристъпват неохотно, пръхтят и дебнат, ако могат да захапят Леко Алексов за ръкава. Разбират, изглежда, че каменоделецът е виновен да ги запрягам толкова рано, и затуй искат да го захапят. „По-настрана, казвам му, катърите са още сънени, може някой да те захапе за ръкава.“ — „Знам аз — казва ми Леко Алексов и минава отзад да туря железния лост в каруцата. — Катър, кога рече, може да хапе по-лошо и от куче!“
Той се качва, кляка в каруцата и се държи с две ръце за ритлите, а аз извеждам катърите на улицата, затварям вратника, качвам се горе при него и тръгваме. Живо пиле никъде не се вижда, а и прозорец не свети никъде, рано е още. Едно време все по тая доба излизах, живо пиле не се види никъде и прозорец не свети никъде, само в края на улицата виждам да играят пламъци във фурната на бай Ангел. „Добро утро, бай Ангеле!“ — „Добро утро, Милойко, много си подранил сабаале!“ — „Подранил съм, казвам, не дават вече горските да берем дърва на старото сечище, ами се катерим като кози чак до соватите.“ Совати ние казваме на високопланинските пасища. Докато човек иде и докато се върне, то ще се мръкне. Топло е вътре във фурната, приятно е да седнеш край огъня, но нали път ме чака, вземам кога хляб, кога брашно и хлътвам в тъмнината. До изгрев слънце обирам цялата роса на Балкана.
Леко Алексов като че е мислил същото, щото ми казва: „Преди години по това време Ангел палеше фурната. На мене къщата нали ми е на такова място, че всичко се вижда от нея. Преди години рано се съмваше на нашата улица, сега, като го няма хлебаря, по-късно се съмва, няма кой да пали огньове и няма кой да ни буди!“
На разклона на кариерите катърите спряха, не искат да вървят към Беговица. Стоят, обърнали са глави назад, гледат ме и не мърдат, само помахват с опашки. „Тия моите катъри ги прихваща нещо — казвам на каменоделеца и почвам да размахвам камшика: — Дий! Дий!“
Не искат да отиват в кариерите. „А, обажда се Леко Алексов, катърът, ще знаеш, че е голям инат. Той може да се мери с магарешкия…“ Къде с бой, къде с думи, добичетата се кандардисаха и тръгнаха, даже в лек тръс. Празната каруца подскача и гърми по каменната настилка, ние двамата се умълчахме, щото, за да говорим, требе да си викаме един другиму в ушите. Пред нас в тъмнината почнаха да се белеят кариерите.
Спрях и исках да обърна каруцата, а Леко Алексов скочи със своя железен лост и ми каза: „Ти, Милойко, обърни каруцата, а аз през това време ще огледам камъка.“ И той навлезе в каменните грамади на кариерата, а аз обърнах катърите, разхлабих амуницията и тръгнах да търся каменоделеца. Каменните грамади големи, човек щом влезе и се загубва в тях. „Леко! — подвиквам. — Леко!“ Оня се обади по едно време. „Пази се!“ — вика ми и веднага подир това чух как почнаха отгоре да се сгромолясват камъни. Те се удрят един друг, искри излитат изпод тях, като че цялата кариера ще пламне, обаче не пламва, ами само мята искри и потича като лавина отгоре ни. Метнах се като котка встрани, лавината погърмя,погърмя, стигна до по-слаб наклон и спря.