В един миг някой като че ми извика в ухото: „Пази се, Милойко, ще те убият!“ В следния миг видях Леко Алексов да тича с железния лост през камъните право към мене. Спря се, едва диша, целият потен. „Бре, какво щехме да направим! — казва ми той и ме гледа с леко притворени очи, като че още му хвърля огън в очите. — Един камък се изплесна, повлече другите подире си, опасна работа. Едва не попаднах в лавината!…“ — Гледам го, човечецът потреперва леко, по лицето му избила едра пот. Опипвам камъка до себе си, камъкът също потен, студена пот го избила през нощта. „Ще требе да внимаваме в това тъмно, дай отсам да заобиколиме“ — ми казва той и ме повежда подир себе си.
Катеря се или се провирам помежду каменните грамади, но целият съм изпънат и съм готов да се бия, щом оня рече да се обърне с лоста си срещу мене. Сега вече съвсем сигурно зная кой извърши предателството. Аз съм единственият свидетел как се пукна паметникът. Той е будувал през цялата нощ и е решил да ме покани в кариерите, за да бутне камък отгоре ми, а ако не успее да направи това, да ме удари с железния лост и след това да подкара каменната лавина, да ме затрупа, а след това… Вземам пътем, без да ме забележи, голяма отломка, ръбеста, като че е парче от стомана. Стискам камъка, той почна да се постопля и да се изпотява в ръцете ми и целият съм нащрек. Попоглеждам надолу към пътя, долу едва се забелязват в тъмното катърите и каруцата. По едно време ми идва наум да почна да викам, но градчето е далече, кой ще ме чуе, а и цялото градче тъмно, ничий прозорец още не е запален. „Тоя камък е лъжлив, казва ми Леко Алексов, избиколи го.“ — „Аха“, обаждам се аз и заобикалям камъка, но не преставам да стоя нащрек. „Това, камъкът — чувам го оня да ми разправя, — е като диво животно. Много звяр и много стихия дреме в него. Ако имаш око да погледнеш, ще видиш как стои вътре в него било звяр, било добитък. От оная грамада там цял кон можеш да издялаш, изправен на два крака, овен да из-дялаш също можеш, само че не от голямата грамада, ами от другия камък, до нея дето е легнал.“ — „Да, казвам му, но за тая работа се иска око. Аз от дърво разбирам, зная кое дърво става за огрев, кое за дюшеме, кое за дограма, но от камък, да си призная, не отбирам. Знам само, че злото спи под камъка и ако отместиш камъка, злото ще излезе наяве.“ — „Ами, зло! — позасмива се Леко Алексов. — Жаба може да се вре под камъка, гущер да се укрие, буболечка.“ — „И змия“ — допълвам аз. — „Да, и змия може, само че рядко… Ето, този камък е добър за паметник!“
Той натисна с лоста, запъна и камъкът се преобърна няколко пъти, като мачкаше и ломеше под себе си по-дребните. „Върви сега подире ми, но стъпвай внимателно, да не би да събудим пак тая лавина!“
Леко Алексов почна да подтиква камъка с железния лост, аз криволичех и се спъвах подире му, без да изпускам камъка от ръката си. „А посегне, мисля си, ще го посека с тоя камък като с нож.“ Но той не посягаше, ами буташе пред себе си камъка, задъха се по нанадолнището и лека-полека го дотътра до пътя. На пътя вече равно, волю-неволю и аз взех да помагам и пуснах тихо камъка в краката си. Когато свалихме ритлата и почнахме да го бутаме по нея, за да го качим в каруцата, пак ми мина една мисъл, че оня може да преобърне камъка и да ме затисне с него, но то беше само за миг. Натоварихме каруцата, турих пак ритлата. Леко Алексов остави железния лост върху потоницата и чак тогава ми каза: „Знаеш ли, Милойко, как се изплаших, кога тая пуста лавина взе да се сгромолясва. Ами ако стане жертва, помислих си тогава и два пъти се прекръстих.“ — „Че то и аз се поуплаших“ — признах на каменоделеца.
Гледах го, нищо човечец, със сламена капица, ако го перна, ще го отхвърля чак в отсрещния шанец на пътя. Но нали е нощ, тъмно, страхът най-много се усеща в тъмното. Сега стоим на пътя, край нас мракът се разрежда, небето на изток побелява и самата кариера започва да става по-светла. Страхът също тъй се разрежда, побелява и той става по-светъл и лека-полека се разсейва. Досмешава ме малко, но си мълча, не казвам нищо повече, затягам амуницията на катърите и двамата с Леко Алексов тръгваме към градеца. Не се качваме в каруцата, ами вървим един до друг подир нея. Катърите сами знаят пътя, теглят чевръсто и никъде повече не ги подканям.