— Красиво е — отбеляза сестра й и прокара ръка по махагоновия перваз с дърворезби на цветя, гроздове и листа.
Вятърът обсипа верандата с леденостудени дъждовни капки и Порша отстъпи назад.
— Да, красив е. Ти не си го виждала преди.
Лиз беше намерила перваза в една къща, определена за разрушаване, и веднага реши, че трябва да го има. Без да се замисля, пъхна няколко банкноти в ръцете на началника на бригадата по събарянето. Сделката явно го устройваше, защо той веднага обърна гръб, докато тя отнасяше красивата дърворезба към колата си. След това похарчи още две хиляди долара, за да я монтира на перваза.
Приятелите й се чудеха защо такава красива творба трябва да стои на такова тъмно място. Дърворезбата обаче имаше една редовна посетителка, която да й се възхищава: когато безсънието й се задълбочеше, Лиз прекарваше много нощи тук, на един шезлонг.
Верандата беше отворена от три страни. Ако имаше ветрец, той галеше одеялата, с които се завиваше тя; ако валеше, ромонът на капките я хипнотизираше. Дори когато Оуен отсъстваше, тя често идваше тук. Предполагаше, че е рисковано да остава сама и беззащитна през нощта. Все пак да излъжеш безсънието е трудна игра и страдащите от него не могат да си позволят лукса да мислят и за безопасността си.
— Чух — каза Порша. — Няма да дойдат да ни изтеглят.
— Не.
— Можем ли да отидем пеша?
— На три километра оттук? В този дъжд и тази буря? — Лиз се засмя. — По-скоро не.
— Ами Хрубек?
— Предполагат, че е в Масачузетс.
— Защо тогава просто не останем тук? Да си запалим камината и да си разказваме приказки за духове.
Да бяха тръгнали само двайсет минути по-рано… Лиз си помисли за Колер. Ако не им беше досаждал, досега да са в хотела. Мисълта, че Майкъл Хрубек може да е изпратил свой агент, за да я забави, я смрази.
— Е? Оставаме ли? — попита Порша.
Над главите им вятърът засъска в короните на дърветата — като шума, който издават електрическите влакове — звук от движение. Дъждът обливаше разкаляната земя.
— Не — заяви накрая Лиз, — тръгваме. Да вземем лопати и да освободим колата.
Животните са по-лесни за преследване на дълги разстояния от хората поради три причини: ядат, когато огладнеят; не сдържат физиологичните си нужди; имат ограничени възможности за придвижване.
Останалите преследвачи, размишляваше Трентън Хек, можеха да гледат на Хрубек като на звяр, но засега той се държеше като дяволски хитро човешко същество.
Хек беше отчаян. Проливният дъжд бе заличил напълно всички миризми във въздуха и той не виждаше никакви следи от Хрубек. Емил се беше щурал по шосето и околните ливади цял час, без да открие нищо.
Сега обаче, малко преди Клъвъртън установи, че лудият най-после е допуснал грешка. Нуждата му от храна бе надделяла над желанието да бяга. Отначало не обърна особено внимание на кутията от понички, захвърлена край бензиностанцията. Сетне обаче забеляза, че не е празна. Това му подсказа, че тя не би трябвало да е лежала там повече от половин час. Никой уважаващ себе си енот, размишляваше той, нямаше да остави това лакомство неизядено толкова дълго време.
Когато Хек и Емил се приближиха до кутията, кучето изведнъж застана нащрек. Хек знаеше, че това няма нищо общо с влечението му към сладко и мазно, затова внимателно огледа земята. Следите на Хрубек се виждаха ясно в прахта около колонките. Добре! Сърцето на Хек заби радостно. На запад от бензиностанцията той намери следи от гуми в калта отстрани на шосето. По неизвестна причина Хрубек се беше придържал към банкета и в дъжда следата му се следваше лесно. Хек и Емил се върнаха в пикапа и потеглиха на запад. Следата продължаваше само стотина метра, сетне преминаваше рязко от другата страна на шосето, насочваше се право към един черен път, водещ към някакво частно имение.
Хек спря камиона и сложи сбруята на Емил, отново го хвана на къс повод, защото се страхуваше от капани. Кучето веднага надуши миризмата и двамата навлязоха в храстите. Песът беше на върха на щастието — мокър от лекия ръмеж, дишаше жадно хладния въздух в компанията на любимия си господар, използвайки простия си животински ум и силното си тяло за това, за което го е създал Господ.
Докато тичаха напред, Хек си спомни едно друго куче, което обичаше полето, Сали — предшественичката на Емил.
Сал беше по-умна от Емил, по-бърза и по-подвижна. Последните две качества обаче я бяха провалили — тя разви типичната болест на едрите кучета, дисплазия на таза. Той я пенсионира рано и изхарчи оскъдните си (и на Джил) спестявания за операция. Тя се оказа неуспешна и за него бе голямо мъчение да наблюдава как Сал гледа жално полята, сред които толкова обичаше да тича. Тя често правеше жалки опити да избяга и Хек трябваше да прибира съпротивляващото се животно. Болестта и болките се усилваха.