При последното им посещение при ветеринаря Хек взе спринцовката от лекаря и инжектира смъртоносното лекарство. О, трудно беше и той плака, но Трентън Хек не можеше да позволи един непознат да убие неговото куче.
Когато се върна у дома, Джил го попита твърде нахално:
— И за мен ли така ще плачеш?
От това го заболя, но той все пак я увери, че ще плаче. Отговорът му обаче малко закъсня и Джил се нацупи. Тази вечер тя излезе с приятелките си и той остана вкъщи да скърби сам, както всъщност предпочиташе. В седем часа на следващата сутрин, само три часа след като Джил се беше прибрала, Хек етапа и отиде в развъдника, за да си вземе ново кученце.
При избирането на Емил от коша с пет омърлушени, невъобразимо сладки кутрета Хек бе използвал един стар трик. До клетката, в която си играеха кученцата, беше оставена тънка талашитена преграда. В нея имаше дупка. Той се бе скрил зад талашита и беше наблюдавал кутренцата. Без да подозират за присъствието му, те се търкаляха, душеха, опитваха се да се изправят на крака. След няколко минути едно от тях вдигна глава, в очите му заблестя любопитство. Кученцето се огледа и запристъпя към дупката, от която гледаше Хек. Подуши непознатата миризма за две минути, сетне се върна отегчено при братчетата и сестричетата си.
На следващия ден Хек направи същото и отново тромавото кутре, спъващо се в големите си уши, отиде да изследва новата миризма, докато останалите спяха или си играеха, без да подозират за присъствието на натрапника. Когато на следващата седмица кученцето премина за трети път изпита, Трентън Хек излезе иззад прикритието си, грабна го и подписа доста тлъст чек на собственика на развъдника.
Когато Емил навърши дванайсет месеца, обучението започна. Хек използваше само поощрителни методи — награди, без наказания. През първите шест месеца панталоните му воняха на мърша от мазните лакомства. Сетне смени наградите от храна с похвали. За него обучението бе хиляди пъти по-трудно, отколкото за кучето, на което се налагаше само да научи кои команди да изпълнява и кои думи означават, че трябва да използва носа си за това, за което и без това бе създаден.
От друга страна, Хек трябваше да внимава обучението да не дотяга на кучето. Умните животни лесно се отегчават. Основна задача на дресьора бе да разбира кога питомникът му е разтревожен, полово възбуден или ядосан, за да спре навреме. Трябваше да избира миризливи предмети, чието откриване да представлява някаква трудност, но да не е невъзможно (парчетата кожа бяха прекалено лесни; химикалките „Бик“ и любовните романчета на Джил — неоткриваеми).
Хек, който по това време работеше на пълен работен ден и трябваше да отделя доста от свободното си време на жена си, трябваше да става в четири сутринта, за да започне тренировките — това не бе лесно за него. Емил обаче се събуждаше веднага и започваше да маха радостно с опашка, защото знаеше, че отива да лудее в полето. О, Трентън Хек работеше усилено. Знаеше стария девиз на следотърсача: „Ако не се грижиш за кучето добре, това е твоя грешка. Ако кучето ти не надушва добре, това също е твоя грешка.“
Емил обаче надушваше добре. Имаше забележителен нос — рядък случай на куче, според оценката на ветеринаря, с два или три милиона пъти по-силно обоняние от човешкото. Учеше толкова бързо, че Хек, за когото нито бракът, нито службата вървяха добре, често го гледаше и се самосъжаляваше, че няма ум и амбиция, с които да се мери с кучето си.
След шест месеца обучение Емил можеше да посрами немските овчарки, използвани по онова време в полицията. На две години той получи официално свидетелство за куче-следотърсач, а след месец Хек го заведе в Онтарио, където му присъдиха награда за най-добро куче-следотърсач при проследяване на непозната миризма, оставена преди пет часа. Сложните завои и кръстосвания на следата не го объркаха. След това състезание Емил започна да участва в отряда на Хавършам, към който бе прикрепен Хек, макар че щатът нямаше бюджет за издръжка на кучета. Управлението обаче кандидатства за членство в Националната полицейска асоциация за кучета-следотърсачи, Която преди две години присъди на Емил наградата „Клеопатра“ за откриването на едно загубено момче. То беше паднало в река Марсден и било отнесено от силното й течение, след което се скитало в горите. Следата през вода, тресавища, ниви и гора бе отпреди сто петдесет и осем часа — следотърсачески рекорд за щата.