— Мамка му! — изсъска.
Внезапно на няколко метра зад него нещо изпука. Прозвуча като изстрел. Оуен приклекна и грабна револвера си от земята. Ослуша се, но не чу нищо друго освен вятъра и ромона на дъжда. В далечината небето се раздра от огромна мълния.
Оуен се наведе, отново над полицая и закопча ръцете му със собствените му белезници. След това свали колана му и стегна с него краката му. Погледа го за известно време с отвращение, като се чудеше дали полицаят е видял добре лицето му. Вероятно не беше. Беше прекалено тъмно; самият той не беше различил лицето на младия мъж. Полицаят най-вероятно щеше да си помисли, че го е нападнал Хрубек.
Оуен изтича при джипа си. Затвори очи и удари с юмрук по капака.
— Не! — изкрещя към дъждовното, ветровито небе. — Не!
Лявата му предна гума бе спукана.
Наведе се и забеляза, че дупката вероятно е от куршум среден калибър. 38-ми или 9-милиметров. Докато трескаво вадеше крика и резервната гума, той си даде сметка, че не е предвиждал такова развитие на нещата — Хрубек да окаже съпротива с огнестрелно оръжие.
Двете бяха застанали една до друга и с дългите лопати ровеха като ловци на стриди в чакъла под кафявата вода. Ръцете вече ги боляха от пълненето и мъкненето на торбите с пясък по-рано вечерта, а успяваха да изравят съвсем малко бели камъчета, които натрупваха за сцепление под гумите на колата.
Бяха мокри от дъжда. Вдигаха лопата след лопата и слушаха с леко облекчение тихото бръмчене на двигателя. От радиото се чуваше класическа музика, прекъсвана от време на време от новинарски емисии, които нямаха нищо общо с действителността. Един говорител обяви (замаян от звученето на собствения си глас), че бурята ще достигне района след час-два.
— Боже мили — възкликна Порша, — тоя няма ли прозорец?
Иначе работеха мълчаливо.
„Това е лудост — помисли си Лиз. — Пълна лудост.“
Въпреки това да стои до прасците в дълбоката вода до сестра си и да размахва лопатата, й се струваше съвсем естествено. В тази част на имението навремето бе имало голяма градина — преди баща й да реши да строи гаража, земята тук се обработваше. В продължение на няколко години сестрите Л’Оберже бяха отглеждали зеленчуци на това място. Лиз допускаше, че може би са стояли точно тук и са плевили или са разбивали твърдата черна пръст с мотики. Спомняше си как беше прикрепяла опаковките от семената на пръчки и ги бе забивала на местата, където са посадени съответните растения.
— Това ще покаже на растенията какви трябва да изглеждат, за да знаят как да растат — бе обяснила на Порша и четиригодишното момиченце веднага прие думите й за чиста монета.
След години се смееха на това и табелките на растенията се превърнаха в често използвана шега между тях.
Зачуди се дали и сестра й си спомня градината. Може би това щеше да я убеди, че двете ще могат да се сработят.
— Да се опитаме — извика и кимна към колата.
Порша се качи и натисна внимателно педала за газта, а Лиз започна да бута. Колата се помести няколко сантиметра, но почти веднага отново потъна в калта. Порша поклати глава и слезе.
— Чувствам го, ще стане — заяви. — Още съвсем мъничко.
Продължиха да копаят под дъжда.
Лиз погледна сестра си. Замисли се за това, как Порша се е преместила в свирепия град, как се е научила да говори грубо, да гледа хората заплашително или с презрение, да носи луксозни костюмчета, минижуп и обици на носа, как бързо се е превърнала в типична гражданка.
И все пак… Лиз не беше много сигурна…
Тази нощ Порша като че ли влезе в стихията си едва след като свали лъскавите дрехи и странните бижута и навлече широките дънки и пуловера с висока яка.
Ами гаджетата й?… Стю, Ранди, Лий и стотици други. Въпреки всичките й приказки за самостоятелност Порша често изглеждаше просто като отражение на мъжа, с когото ходеше в момента — това бе точно онази старомодна, нездравословна връзка, която тя толкова ожесточено отричаше. Всъщност никога не беше харесвала особено тези красиви като от каталог момчета. Когато я изоставеха — както винаги ставаше, — скърбеше за кратко, сетне тръгваше на лов за поредния жребец.
И така Лизбоун Ачисън се зачуди коя всъщност е сестра й. Дали наистина беше онази непозната жена, която изглеждаше.
Не знаеше, но реши да разбере. Ако не чрез идеята за разсадника, то под някакъв друг претекст. Защото неотдавна й беше хрумнало нещо — всъщност доста наскоро след случката в „Индиан Лийп“. Мисъл, която не можеше да пропъди: че единственият начин да се освободят от тъмното наследство на Л’Оберже (ако изобщо бе възможно) бе да поговорят като истински сестри.