— Май го изпуснахме — рече той на Оуен. — Значи, ти си другият самотен ловец. Мисля, че трябва да обсъдим някои неща.
Жената бе на трийсет и шест години и беше живяла в тази къщурка цял живот. През последните шест години след смъртта на майка си беше сама. Не беше виждала баща си от деня, в който старецът направи дете на другата си дъщеря и бе арестуван. Една седмица след делото се беше изнесла и сестра й.
Животът на жената се състоеше в опаковане на електронни схеми, вършещи неща, които нямаше желание да разбере, обяд с един или двама колеги, шиене и — за развлечение — ходене на църква, четене на вестник в единствения й почивен ден и гледане на телевизия в останалите шест.
В къщата царяха ред и спокойствие. Беше построена на поляна сред една от най-старите гори на северозападните щати. Двата декара трева имаха почти съвършено кръгла форма и се загрозяваха само от ръждясалия каркас на стар пикап и хладилник без врата, които баща й бе подготвил да закара на бунището в онази съботна сутрин, когато беше предпочел вместо това да посети стаята на дъщеря си. Руса, слаба и крехка, жената имаше пълно лице и хубава фигура, но въпреки това в редките случаи, когато ходеше с малкото си приятелки на каменистия плаж в „Индиан Лийп“ или край реката на водопадите Кламат, носеше цял бански костюм, купен с поръчка по пощата, за да не се налага да го пробва в магазина. Понякога излизаше с мъже — главно познати от църквата, — но рядко прекарваше приятно тези нощи и наскоро бе започнала да мисли за себе си като за стара мома.
Тази вечер тъкмо беше приготвила вечерята си от желе от мандарини и чаша топло мляко, когато чу шум в двора. Показа се на прозореца и след като не видя нищо друго освен танцуващи с вятъра листа и дъжд, се върна на масата.
Седна, каза си молитвата и постла салфетка на скута си, след това вдигна лъжица с желе към устата си и разлисти програмата на телевизията.
Блъскането на вратата разтресе цялата къща. Лъжицата изтрополи на масата и парчето желе падна в скута на жената. Тя се изправи рязко и изкрещя:
— Кой е там?
— Ранен съм. Катастрофирах. Помогнете ми. Гласът беше мъжки.
Тя се подвоуми, отиде при входната врата, поколеба се, сетне отвори, доколкото й позволяваше веригата. Едрият мъж се бе превил и стискаше ръката си. Приличаше на работник.
— Кой сте вие?
— Карах си колата и тя започна да се търкаля. О, ранен съм. Моля ви, пуснете ме да вляза.
„В никакъв случай.“
— Ще се обадя на „Бърза помощ“, чакайте там.
Жената затвори вратата, дръпна резето и отиде при масичката със старомодния телефон. Вдигна слушалката. Натисна копчето няколко пъти и след като не чу никакъв сигнал, възкликна:
— О, Боже!
Тогава си даде сметка, че шумът, който бе чула отначало, е дошъл от мястото, където влизаше телефонният кабел. Успя да отдели съвсем малко време на тази мисъл, защото на Майкъл Хрубек му беше омръзнало да чака на дъжда и разби вратата с ритник. Огромен и мокър, той нахълта в хола и рече:
— Добър опит. Само че телефонът не работи. Ако беше попитала, щях да ти кажа.
Застанал под дебелите борове, предоставящи минимална защита от дъжда, Оуен попита Трентън Хек как е намерил кадилака.
— Следвах го до Клъвъртън. После попаднах на следите от вашата кола. Видях, че сте се насочили на запад. След това видях джипа и предположих, че е ваш. Кучето ми надуши Хрубек при самия кадилак.
— Детективът има ли някакви новини?
— Какви новини?
— Не си спомням името му. — Оуен потупа джоба с визитната картичка, която бе получил от полицая. — Детективът в Клъвъртън. От мястото на убийството.
— Какво?
— Не знаехте ли? Не спряхте ли в къщата?
— Не видях никаква къща. Тръгнах на запад веднага щом забелязах следите ви.
Оуен разказа на потресения Трентън Хек за жестоката касапница в Клъвъртън. Сетне спомена за старите коли в хангара.
— Реших, че с мотоциклета иска само да ни заблуди. Изминал е няколкостотин метра на юг, след това е вкарал возилото в някое блато. После е взел кадилака и е дошъл тук. Този човек е дяволски хитър.
— Какъв интерес имате вие в тази работа? — попита Хек.
Оуен се наведе и стегна връзките на обувките си, които макар и кални и издрани, изглеждаха точно толкова скъпи, колкото си ги беше представял Хек. Високият мъж се изправи и отвърна:
— Той уби един приятел в „Индиан Лийп“ и жена ми стана свидетел на престъплението.
Хек кимна и си каза, че това ще промени нещата.
— Вижте какво, нека да си взема кучето. Щом му кажа, стои мирно, но не му е много приятно.
Той навлезе сред дърветата, като се ориентираше по храстите и маркировъчните стълбове.