— Тихо стъпвате — отбеляза Оуен. — Ловец ли сте?
— Може да се каже — подсмихна се Хек.
Намериха кучето и то се успокои веднага щом видя господаря си.
— Чиста порода ли е? — осведоми се Оуен.
— Едуард Монтегю от Лонгстрийт Трети. Най-чистата възможна.
— Ама че име.
— Такова беше в началото, но то, разбира се, не върши работа. Не и тук. Затова го наричам Емил. Ако се съеши с чистокръвна кучка, ще се наложи да му пиша пълното име в документите, но засега това е тайна между нас.
На връщане към полянката Оуен попита:
— А как ще го следите, ако е на колело?
— О, това е фасулска работа за Емил. Дявол да го вземе, той е намирал следа при една педя сняг във виелица. Значи, мислите, че целта му е жена ви, така ли?
— Всъщност не съм сигурен. Прекалено опасно е обаче да го оставям в ръцете на ченгетата, които нямат представа с какво си имат работа.
Това подразни Хек и той отбеляза:
— Със случая се занимава щатската полиция.
— Е, доста грешки допуснаха. — Адвокатът погледна пистолета на спътника си. — Споменахте за награда. Професионален следотърсач ли сте?
— Припечелвам с помощта на кучето си.
— Колко е наградата?
Лицето на Хек пламна, той се загледа към гората и призна:
— Десет хиляди долара.
Изговори тези думи отчетливо, за да подскаже на Оуен, че макар и наемник, не се продава евтино.
— Ами, нека хванем този психар и да ви спечелим някоя и друга пачка. Какво ще кажете?
— Става.
Хек даде на Емил да си припомни миризмата на Хрубек и двамата мъже и кучето навлязоха в гората. При тази влага следата се намираше лесно. Възбудата на кучето от тайнствената горска атмосфера толкова късно през нощта ги караше да вървят напред почти като хипнотизирани. С гръм и трясък си проправяха път през храсталаците. Хрубек можеше да ги чуе от сто метра, но нямаше как да го предотвратят. Трябваше да избират между тишината и скоростта, а и двамата предпочитаха второто.
Майкъл я наблюдаваше внимателно, раздразнен, че плаче. Това го изпълваше със страшно безпокойство. Русата жена не говореше. Носът, брадичката и скулите й бяха зачервени от плача. Тя трепереше и разкъсваше една хартиена салфетка, докато Майкъл крачеше наоколо.
— Трябваше да прекъсна телефона ти. Стига си плакала. Сигурно и без това го подслушваха.
— Какво — изхленчи тя — ще правиш с мен?
Той влезе в хола; с огромните си кални обувки стъпваше тежко върху дъските.
— Имаш хубава къща. Стига си плакала! Харесвам очите ти. Не си ги загрозила с грим. Как се сдоби с нея? Къщата имам предвид.
Тя погледна малката шапка на главата му.
— Какво ще… — започна, но тон повтори въпроса си и тя заекна: — Мама почина и ми я остави. Имам и сестра. Половината е нейна. — Сетне, сякаш той възнамеряваше да й я открадне, добави: — Наша си е.
Майкъл хвана шапката си за периферията и я вдигна, поднесе я с елегантен жест към жената. Потърка гладката си глава с ръка. На ярката светлина остатъците от синьото мастило все още се виждаха. Той забеляза, че жената се е втренчила в шапката, и отново си я сложи. Усмихна се:
— Модерна е, нали?
— Моля?
Той се намръщи:
— Шапката ми. Модерна е. Нали?
— Да — възкликна тя. — Много. Страшно.
— Колата ми се търкаляше и търкаляше, и търкаляше. Тя беше хубава кола, докато бе още жива.
Той се приближи и заоглежда тялото й. Замисли се колко е странно, че макар да е жена, тя не го плаши. Може би, защото бе толкова крехка. Можеше да я вдигне с една ръка и да прекърши врата й като на енота. Каква е тази миризма? А, на жена. Миризмата на жена. Това върна един тревожен спомен. Той почувства тъмнина около себе си, потиснатост, страх. Скали и вода. Лоши хора. Какво беше това? Тревогата му се засили. Той установи също така, че е нетърпимо възбуден. Седна, за да не го забележи и жената.
Вятърът разтърси прозорците и дъждът забарабани по-силно. Като гърмежите на мускети, помисли си Майкъл. Оловни куршуми, разбиващи стотици глави… Той запуши уши, за да не чува този ужасен шум. След известно време забеляза, че тя го наблюдава учудено.
— По петите ми са — обясни.
— Престъпник ли си? — прошепна тя. — От затвора в Хамлин ли си избягал?
— Добър опит. Не очаквай да изкопчиш каквото и да било от мен. И без това знаеш твърде много.
Той се наведе и докосна нежната й коса; жената потрепери.
— Хубаво — промълви той. — И не носиш шапка. Добре… Добре.
— Не ме наранявай, моля те. Ще ти дам пари. Каквото…
— Дай ми едно пени.
— Имам спестявания. Около три хиляди, но са в банката. Можем да отидем утре в девет. Можеш…