— Мисля, че трябва да се връщаме.
Порша се надигна, коленичи, издърпа ризата му и пое члена му в уста.
— Не — прошепна Робърт.
Той стоеше с отметната назад глава, със затворени очи, трепереше неконтролируемо; изведнъж дъхът му секна — Лиз излезе на поляната.
Клер сигурно се беше сблъскала с нея и тя или бе научила от момичето, или се беше досетила сама какво става. Лиз се изправи над полуголата двойка и изкрещя:
— Порша! Как можа?
На лицето й, също както и на това на Робърт се четеше ужас. Младата жена се изправи и изтри лице със сутиена си. Обърна се към сестра си и забеляза как вратът на Лиз става невероятно червен, как сухожилията й се напрягат и устата й затреперва. Робърт нахлузи шортите си и се заоглежда за ризата си. Бе загубил ума и дума, но Порша не смяташе да се държи като виновна ученичка.
— Как можа? — повтори Лиз и стисна ръката й, но тя рязко се отдръпна.
Без да сваля поглед от гневните очи на сестра си, започна да се облича, сетне мълчаливо остави Робърт и Лиз на поляната.
Порша се върна на плажа, където Дороти започваше да събира нещата: беше захладняло и очевидно се канеше да вали. Тя погледна Порша и като че предусети нещо, но нищо не каза. Вятърът се усили и двете жени бързо събраха кошниците и одеялата и ги занесоха в колата. Върнаха се на плажа за останалите от компанията. Тогава заваля пороен дъжд.
След броени мигове откъм паркинга се чу вой на сирени от колите на полицията и на „Бърза помощ“. Порша посрещна сестра си при пресечката на две наводнени дерета със зачервени очи, изкаляна и разрошена, с вид на обезумяла; двама души от охраната на парка я придържаха.
Порша пристъпи към нея:
— Лиз! Какво…
Плесницата бе странно тиха, но достатъчно силна, за да накара Порша да опре коляно в земята. Тя изпищя от болка и изненада. Двете жени останаха неподвижни, втренчени една в друга в продължение на един безкраен миг; ръката на Лиз беше застинала във въздуха. Удивен, един от мъжете помогна на Порша да се изправи и й обясни за нещастието.
— О, не! — възкликна тя.
— О, не! — имитира я с презрение Лиз. Сетне бутна мъжа от охраната, долепи уста до ухото на Порша и прошепна със злоба: — Ти уби момичето, шибана курво.
Порша се изправи срещу сестра си. Очите й заблестяха хладно като мокрите скали наоколо.
— Сбогом, Лиз.
И това наистина бе сбогуване. Извън няколкото кратки, сдържани телефонни разговора тези думи бяха буквално последните разменени реплики между двете сестри до тази вечер.
„Индиан Лийп“. Това бе първото, минало през ума на Порша, когато Лиз я покани на гости за тази нощ. Точно тази мисъл я караше да отхвърли идеята за разсадника, а също за връщане в Риджтън, което (въпреки че никога не би го признала пред Лиз) бе обмисляла неведнъж през последните години.
„Индиан Лийп“…
„О, Лиз — мислеше си Порша, — не разбираш ли? Това разделя сестрите Л’Оберже и винаги ще стои между тях. Не трагедията, не смъртта, не жестоките думи и мълчанието след това, а миналото, което ни доведе под онези борове, миналото, което ще продължава да ни води на такива ужасни места през целия ни живот.“
Миналото с духовете на всички мъртъвци.
Сега Порша погледна сестра си, която остави лопатата и се запъти към предната врата на колата.
Погледите им се срещнаха.
Лиз се намръщи, разтревожена от изражението на сестра си.
— Какво има? — попита.
В този момент от радиатора на колата се чу тихо съскане. Двигателят се задави няколко пъти и от вентилатора изскочиха пръски вода. С потреперване моторът замря, единствените звуци в нощта останаха воят на вятъра, трополенето на дъжда и възторжената музика на някой гениален бароков композитор.
24.
— Ами, не отидох да извикам помощ, защото най-близките съседи са на около километър и ако сте слушали радиото, трябва да знаете каква буря ни очаква. Не ви ли звучи логично?
Тези думи излизаха от устата на дребната руса жена като куршуми от картечница. Тя вече не плачеше, но наливаше бренди от една прашна бутилка, сякаш беше вода.
— Пък и той ми каза да не го правя — допълни тя. — Ако бяхте на мое място, и вие щяхте да постъпите така. О, Господи. Все си повтарях: „Какъв късмет, какъв късмет, днес взех причастие.“
Оуен Ачисън се върна от страничния двор в мъничкия хол на къщата, където Хек правеше компания на дребната женица.
— Какъв късмет — повтори тя и изгълта една чашка бренди; след това отново заплака.
— Издърпал е само една жичка — обяви Оуен и вдигна слушалката. — Вече работи.
— Взе ми колата. Бежово комби „Субару“. От осемдесет и девета. Извинява ми се десетина минути. „Съжалявам, съжалявам, съжалявам…“ Пфу! — Сълзите й спряха. — Затова го нарекох странен. Е, сигурно можете да си представите. Помоли ме за ключовете и аз, разбира се, му ги дадох. След това излезе и едва се свря зад кормилото. Изобщо не успя да улучи алеята, но все пак намери пътя. Май тази кола трябва вече да я отпиша.