Марсден беше такова място.
Адлър с големи усилия отстояваше своя дял от щатския бюджет и се грижеше злощастните души, поставени под негова опека, да бъдат третирани с внимание и да получават най-доброто. Това бе неблагодарна работа, с която и самият Колер сигурно не би се справил.
Уважението на Колер към директора обаче се изчерпваше с това. Защото знаеше също така, че Адлър получава 122 000 долара годишно плюс различни допълнителни възнаграждения и че за тази заплата работи най-много по четирийсет часа на седмица. Адлър не се интересуваше от най-новите постижения в областта на психиатрията, не посещаваше институти или образователни курсове и рядко говореше с пациентите, освен да им поднася неискрените си благопожелания на политик.
Колер мразеше директора най-вече за това, че управляваше Марсден като нещо средно между затвор и дом за социални грижи, а не като лечебно заведение. Целта му бе да ограничава свободата на болните, не да подобрява състоянието им. Адлър твърдеше, че щатът не бил длъжен да лекува пациентите — само да не им позволява да вредят на себе си и на околните.
На това Колер възразяваше:
— Кой тогава трябва да върши тази работа, докторе?
— Дай ми пари и ще започна да ги лекувам — сопваше се в отговор директорът.
Двамата лекари бяха като куче и котка от самото идване на Колер в Марсден. Той веднага започна да размахва съдебни заповеди и да прилага нестандартни методи на лечение върху пациенти в особено тежко състояние. После — никой не знаеше как — Колер прокара програмата за адаптация в обществото. В нея непроявени криминално пациенти, главно шизофреници, се учеха да работят и общуват с други хора, с възможност да се преместят в дома за адаптация край Стинсън, а накрая — в собствени апартаменти или къщи.
За Адлър тази сделка беше кон за кокошка — той изобщо нямаше нужда от учени глави от Ню Йорк, които да клатят кораба му с такива показни форми на лечение. Наскоро се бе опитал да уволни Колер с твърдението, че по-младият му колега не е получил мястото по законния ред. Не постигна обаче никакъв успех, защото Колер не взимаше никаква заплата и работеше като приходящ специалист. Освен това, когато чуха слухове за опасността да загубят обичания си доктор Ричард, пациентите едва не вдигнаха бунт. Адлър бе принуден да отстъпи. Колер продължи да работи в болницата, да установява връзки с щатните лекари и да си печели приятели сред помощния персонал — сестри, санитари, секретарки. Омразата растеше.
Много лекари в Марсден се чудеха защо Колер, който имаше възможност да започне преуспяваща частна практика, си докарва толкова много главоболия. Не можеха да разберат защо прекарва толкова време в Марсден, където получаваше съвсем малко възнаграждение, а работата бе толкова трудна и напрегната, че принуждаваше много лекари да се откажат от психиатрията — а някои и от медицината.
Ричард Колер обаче винаги бе търсил предизвикателствата. След като беше завършил с отличие история на изкуството, на двайсет и три годишна възраст неочаквано се бе отказал от тази възможност за професионално развитие, за да влезе в медицинското училище на „Дюк“. Тези напрегнати години бяха последвани от стаж в Колумбийската презвитерианска болница, сетне в „Ню Хейвън“ и накрая — от частна практика в Манхатън. Бе работил с хоспитализирани пациенти и такива на границата на нормалността, после се насочи към по-тежки случаи: болни с хронична шизофрения и биполярна депресия. Беше се преборил с бюрократичната машина, за да получи статут на приходящ специалист в Марсден, Фремингтън и други щатски заведения, където работеше по дванайсет-петнайсет часа дневно.
Колер сякаш нарочно се стремеше към все по-силен стрес, който бе най-страшният враг на шизофрениците.
В началото на кариерата си психиатърът бе усвоил няколко начина за борба с нервното напрежение. Най-ефективният беше един вид зловеща медитация: представяше си как вкарва игла в някоя изпъкнала вена на ръката си и от дупката изтича поток ослепителна светлина, олицетворяваща стреса. Тази техника бе много успешна (макар че обикновено имаше най-добър ефект в комбинация с чаша бургундско вино или цигара марихуана).
Сега, седнал в колата, миришеща на кожа, машинно масло и антифриз, той опита този стар трик, макар и без химическите добавки. Не постигна никакъв ефект. Опита отново, затвори очи и си представи мистичната процедура в ярки подробности. Пак нищо. Въздъхна и отново погледна към паркинга.