— О, панорамният път — промърмори Хек. — Хайде, напред.
Фенъл извика на Хлапето и другия полицай:
— Продължавайте по пътя. Ще ви се обадя по радиостанцията, ако имаме нужда от вас. И ако ви извикам, вземете пушката за гумени куршуми.
— Този тип е истински великан — предупреди санитарят. — Няма майтап.
Колер изкара беемвето от паркинга и свърна по-дългия обслужващ път, водещ към шосе № 236. Махна за поздрав на един служител на охраната, който тичаше към звучащата аларма. Охранителят не реагира.
Въпреки че Колер беше лекар и можеше да изписва всяко законно разпространявано лекарство, Адлър бе постановил, че никакви лечебни средства, подлежащи на специален режим — наркотици, упойващи и анестетици, — не могат да се взимат в повече от една доза без разрешение от него или от Гримс. Това правило бе прието след залавянето на един млад лекар от Марсден, който си докарвал допълнителни доходи, като продавал ксанакс, милтаун и либриум на местни ученици. Колер нямаше време да залъгва дежурния фармацевт и бе сметнал предната броня на една здрава германска кола за много по-ефикасно средство от попълването на безброй формуляри за изписване.
Малко преди да излезе на главното шосе, той отби и разгледа плячката си. Спринцовката бе малко по-различна от тези, които можеха да видят в някой обикновен лекарски кабинет или болница. Беше голяма, два и половина сантиметра в диаметър и дванайсет и половина на дължина, с тежко метално бутало и стъклен резервоар. Иглата, покрита с прозрачен пластмасов предпазител, бе пет сантиметра дълга и необичайно дебела. Макар че никой не го признаваше, още по-малко производителят, тази спринцовка беше по-подходяща за едри домашни животни. Лекарите я наричаха „модел със специално предназначение, за работа с пациенти в особено възбудено състояние“.
Заедно с нея Колер бе откраднал две големи шишенца с иновар, общ анестетик, изключително ефективен, когато се инжектира мускулно — за разлика от повечето подобни лекарства, които се приемат венозно. Макар да беше добре запознат с основните лекарства, за иновара Колер знаеше само каква доза се предписва на килограм живо тегло и противопоказанията. Знаеше също, че в момента разполага с достатъчно количество, за да убие няколко човека.
За едно не беше сигурен, но предполагаше, че е така — че кражбата на медикаменти със специален режим на изписване е углавно престъпление.
Колер пъхна спринцовката и шишенцата в ръждивокафявата си раница, сетне отвори малък бял плик. Беше откраднал и няколко капсули хлорамфетамин и сега глътна две от тях. Лекарят превключи на скорост и потегли с надеждата лекарствата да подействат скоро и да окажат желания ефект. Колер рядко взимаше каквито и да било медикаменти и организмът му понякога реагираше по непредсказуеми начини — възможно беше хлорамфетаминът да го приспи. Ричард Колер се надяваше това да не се случи. Тази нощ трябваше да е с ясно съзнание.
Тази нощ се нуждаеше от изострени сетива.
От „особено възбудено състояние“.
Когато излизаше на главното шосе, оглеждайки се в мрака, Колер се почувства сам и безпомощен. Чудеше се дали въпреки противоречията нямаше да е по-добре да потърси съдействие от Адлър. Все пак директорът също отчаяно се опитваше да запази бягството на Хрубек в тайна и да го открие бързо; двамата лекари поне имаха една и съща цел — колкото и различни да бяха подбудите им. Колер обаче реши, че това би било глупаво, катастрофално, щеше да застраши работата му в Марсден, а дори и кариерата му. О, част от опасенията му може би бяха безпочвени — малко по-лека форма на параноята, която Майкъл Хрубек изпитваше ежедневно. Въпреки това между Колер и пациента му имаше една съществена разлика: Майкъл бе определен за параноик, защото се страхуваше от въображаеми врагове, стараещи се да разкрият въображаемите му тайни.
В случая с Колер и враговете, и тайните бяха съвсем реални.
8.
Емил тичаше напред-назад из храстите като овчарско куче, което събира разпръснало се стадо. Накрая отново надуши следата.
Откри мястото, където Хрубек се бе срещнал със санитарите, после отново се върна на шосето. След малко пак излезе в храстите, лабрадорите го последваха.
Следотърсачите продължиха няколко минути през храсталака; следата водеше, общо взето, на изток, в обратна посока на болницата и успоредно на шосето.
По едно време, докато си пробиваха път сред високи, шумолящи треви, Хек тръсна глава и изръмжа:
— Мамка му!
Емил спря рязко. Хек почувства как кучето трепери от възбуда, сякаш миризмата беше заредена с електричество.