— Долу!
Кучето неохотно легна. Кучките не се подчиниха, когато Чарли Фенъл им подаде подобна команда; продължиха да дърпат каишките. Той ги дръпна няколко пъти и им извика да седнат, но те не слушаха. На Хек му се искаше и кучките, и Фенъл да пазят тишина. Постара се да не обръща внимание на тази липса на дисциплина и продължи напред, осветявайки с фенерчето пътя си.
— Я гледай какво си имаме тук — каза той и освети един пресен отпечатък от бос крак.
— По дяволите — прошепна Фенъл, — това е от истински великан.
— Е, и без това знаем, че е едър. — Хек докосна дълбоката следа, оставена от огромното стъпало. — Имам предвид, че тук е тичал.
— Разбира се, че е тичал. Прав си. А доктор Адлър от болницата твърдеше, че просто се мотаел като замаян.
— Доста бързо е препускал. Сякаш е бягал от тълпа дяволи. Хайде, имаме много да наваксваме. Търси, Емил! Търси!
Фенъл тръгна с другите две кучета. За тяхна изненада обаче Емил не забърза напред. Изправи се, но остана на едно място. Вдигна муцуна, разшири ноздри и заклати глава.
— Хайде — подвикна Фенъл.
Хек мълчеше. Наблюдаваше кучето, което се оглеждаше наляво и надясно. То се обърна на юг и вирна глава.
— Я чакай — извика Хек на Фенъл. — Загаси фенера.
— Какво?
— Прави каквото ти казвам!
След тихо изщракване двамата мъже и трите кучета потънаха в мрак. На Хек му хрумна (а сигурно и на Фенъл), че в момента са твърде уязвими. Психопатът можеше да е на няколко крачки от тях, с щанга или със счупена бутилка в ръка…
— Хайде, Трентън.
— Чакай, да не бързаме чак толкова.
Едната патрулна кола и пикапът на Хек се движеха бавно на петдесетина метра на север от тях. Емил направи крачка напред и разклати глава. Хек го загледа внимателно.
— Какво прави? — прошепна Фенъл. — Следата е тук, не я ли надушва?
— Надушва я. Само че има и още нещо. Може би някаква миризма във въздуха. Може да не е толкова силна като тази на следата, но там определено има нещо.
Възможно бе, замисли се Хек, Хрубек, огромен и потен, да излъчва цели облаци миризма, носещи се като кълбета дим, оставащи с часове на едно място във влажния нощен въздух. Емил вероятно я надушваше. Въпреки това Хек не бързаше да издърпа кучето. Доверяваше се на животните. Беше виждал как еноти внимателно развинтват капачки на буркани с конфитюр и как една тромава мечка гризли (същата, която го беше наблюдавала толкова гладно) внимателно пробива с дългите си нокти не една, а две дупки в капака на кутия „Севън-ъп“ и след това да изпива безалкохолната напитка, без да разлее и капка. А Емил, според господаря му, бе поне десет пъти по-умен от която и да е мечка.
Хек изчака известно време, но нито чу, нито видя нещо.
— Хайде, Емил.
Той се обърна и понечи да тръгне. Но кучето не помръдваше.
Хек присви очи. Небето излъчваше бледо сияние, но луната бе закрита от облаци. „Хайде, момче — помисли си той, — да се връщаме на работа. Наградата ни тича на изток с около седем километра в час.“
Емил обаче наведе глава и се вмъкна сред тревите. Потрепери. Хек вдигна пистолета си и разгърна една зелено — кафява туфа. Продължиха още няколко метра в растителния лабиринт и там откриха онова, което бе надушил Емил.
Кучето не беше обучено да показва, но предметът се виждаше ясно — листче хартия в найлоново пликче.
Фенъл се приближи бавно, допря гърба си в този на Хек и се огледа нервно, размахвайки бавно пистолета си.
— Примамка?
Това бе хрумнало и на Хек. Понякога престъпниците, които са свикнали да ги преследват с кучета, оставят някоя миришеща дреха или следа от урина на ключови места по пътя си. Когато преследвачът и кучето спрат да огледат, беглецът ги напада. Хек обаче погледна Емил и обяви:
— Не мисля. Ако все още беше наблизо, кучето щеше да го подуши.
Въпреки това, докато вдигаше пликчето, той не спря да оглежда тревата наоколо и не свали пръст от спусъка на германския си пистолет. Подаде листчето на Фенъл и двамата излязоха на пътеката, където щяха да го прочетат, без да се опасяват от изненадващо нападение.
— От вестник е — отбеляза полицаят. — Откъснато парче. От едната страна има реклама за сутиени, а от другата, хей, я гледай… Карта. Центърът на Бостън. Исторически забележителности и тем подобни.
— Бостън ли?
— Да. Да се обадим ли на пътната полиция? Да завардят пътищата към Масачузетс.
Хек, който си представи как жадуваните десет хиляди долара му се изплъзват между пръстите, отговори:
— Да не бързаме. Може да го е подхвърлил, за да ни заблуди.
— Не, Трентън. Ако искаше да го намерим, щеше да го остави на шосето, а не в трева с човешки бой.