— Може би — съгласи се обезкуражен Хек, — но все пак мисля…
Тряс…
Силен звук като от изстрел изкънтя до ухото му и той се извъртя с разтуптяно сърце и вдигнат пистолет. Звукът на Фенъловата радиостанция бе увеличен до крайност. Полицаят бързо завъртя копчето и вдигна апарата. Заговори тихо. В далечината сигналните сини и червени светлини на патрулната кола започнаха да мигат.
— Фенъл слуша. Казвай. Полицаят наведе глава и се заслуша.
„Какво правят?“, почуди се Хек.
Фенъл прекрати разговора и закачи радиостанцията на кръста си.
— Хайде, открили са го — обяви.
Сърцето на Хек се сви.
— Открили ли са го? О, по дяволите.
— Е, не съвсем. Стигнал чак до паркинга на тировете в Уотъртаун…
— Уотъртаун ли? Ама това е на десет километра оттук.
— … и търсил някого, който да го закара, познай къде. В Бостън. Шофьорът му отказал и Хрубек тръгнал пеша на север. Ще отидем там и ще хванем следата от паркинга. Човече, сигурно бая се е задъхал. Аз лично не бих издържал и половин час тичане. Не се отчайвай, Трентън, още имаш шансове да забогатееш. Има само половин час преднина, Фенъл поведе кучките към пътя.
— Хайде, Емил — извика Хек.
Кучето се поколеба само за момент и бавно последва господаря си, очевидно не гореше от желание да смени влажните и студени поля с хлъзгавата седалка на стария смрадлив шевролет.
Когато чу уверените стъпки по стълбите на мазето и глухото изщракване на метал, Лиз Ачисън веднага разбра какво става и кръвта й се смрази.
Оуен се показа на прага на оранжерията и погледна жена си, която тъкмо взимаше още няколко брезентови чувала.
— О, не! — прошепна жена му.
Поклати глава и седна на пейката от твърдо черешово дърво. Оуен влезе и се настани до нея, отметна кичур коса зад ухото й, както правеше винаги, когато й обясняваше нещо — бизнес, сделки с недвижими имоти, законови положения. Тази нощ обаче нямаше нужда от обяснения. Защото той вече не беше с работните си дрехи. Носеше тъмнозелена риза и широки камуфлажни панталони — облеклото, с което ходеше на лов. Бе обул тежки обувки.
И държеше ловна пушка и револвер.
— Не можеш да го направиш, Оуен.
Той остави оръжията встрани.
— Преди малко разговарях с шерифа. Изпратили са четирима души да го търсят. Само четирима души, по дяволите! А той вече е стигнал Уотъртаун.
— Ама това е на изток оттук. Той се отдалечава.
— Няма значение, Лиз. Виж колко далеч е стигнал. Това са десетина километра от мястото, където е избягал. Пеша. Изобщо не се щура като замаян. Намислил е нещо.
— Не искам да ходиш.
— Възнамерявам да проверя какво точно правят, за да го хванат.
Той говореше със сериозен, убедителен тон. Също както баща й. Глас, който можеше да я хипнотизира. Въпреки това тя каза:
— Не ме лъжи, Оуен.
И също като Андрю л’Оберже Оуен присви очи. Усмихваше се леко, но това изобщо не можеше да я заблуди. Думите й имаха същия ефект върху него, какъвто биха оказали върху препарираните му трофеи, закачени на стената на верандата. Тя докосна ръката му и прокара пръсти по дебелия плат на ризата му. Той се притисна до нея.
— Не отивай — помоли тя.
Прегърна го, обзета от гореща страст. Не само заради спомена от преживяването им по-рано вечерта. Силата му, сериозното му изражение, желанието в очите му — всичко това бе толкова съблазнително. Тя го целуна силно по устата. Запита се дали сексуалната й възбуда е истинско влечение, или опит да го задържи в прегръдките си през цялата нощ, докато опасността отмине.
Каквито и да бяха подбудите й обаче, прегръдката й не постигна желания ефект. Той поседя до нея за момент, сетне стана и отиде при прозореца. Тя се изправи и застана зад него.
— Защо не ми кажеш направо? Решил си да го намериш сам.
Лиз се вгледа в гърба му и в отражението на лицето му, което би трябвало да изразява дълбока загриженост. Въпреки това той беше напълно спокоен.
— Нямам намерение да правя нищо незаконно.
— О? А убийството какво е?
— Убийство ли? — изсъска той, извъртя се рязко и кимна към стълбите за горния етаж. — Ти мислиш ли какво приказваш? Ами ако те чуе?
— Порша не би те издала. Не това е проблемът. Проблемът е, че не можеш да проследиш един човек и да го…
— Забрави ли какво стана на „Индиан Лийп“? — сопна се той. — Понякога ми се струва, че аз съм бил по-разстроен от теб.
Тя се извърна, сякаш й бе ударил шамар.
— Лиз… — Той веднага съжали за избухването си. — Извинявай. Не исках да прозвучи така… Виж, това не е човек. Той е звяр. Знаеш на какво е способен. Съзнаваш го повече от всеки друг.
Той продължи по-спокойно: