— Сега е избягал, може да го направи пак. Стигнал е дотам, че да ти изпрати онова писмо от Глочестър. Следващия път може да дойде тук.
— Ще го заловят. Този път ще го тикнат в затвора.
— Ако е невменяем, ще го върнат в болницата. Такъв е законът. Лиз, виж новините, постоянно закриват болници. Всеки ден го съобщават. Може би догодина, след две години, просто ще го пуснат. И тогава не се знае дали няма да се появи тук. В спалнята.
Когато първите сълзи потекоха от очите й, тя разбра, че е загубила спора. Вероятно го осъзнаваше от момента, когато чу стъпките му от мазето. Оуен не винаги беше прав, но винаги бе уверен в себе си. Изглеждаше съвсем нормално да напълни джипа с пушкала и да тръгне да преследва избягал психопат в разгара на гръмотевична буря.
— Искам двете с Порша да отидете в хотела. Достатъчно пясък натрупахме.
Тя поклати глава.
— Настоявам.
— Не! Оуен, водата вече се вдигна с половин метър, а дори не е започнало да вали. Трябва да натрупаме още педя-две откъм кея.
— Там всичко е готово. Има достатъчно чували. Стената е висока един метър. Ако нивото се вдигне повече, и без това няма какво да направим.
— Чудесно — хладно изрече тя. — Върви, щом искаш. Прави се на герой. Аз обаче оставам. Имам още прозорци за облепяне.
— Забрави прозорците. Оранжерията е застрахована.
— Не ме интересуват парите. За Бога, тези рози са целият ми живот. Никога няма да си простя, ако пострадат.
Тя отново седна на пейката. Беше забелязала, че когато стои права до по-високия си съпруг, думите й имат по-малка тежест. Седнала се чувстваше по-равноправна с него.
— Нищо няма да стане. Най-много да се счупи някой прозорец.
— Нали чу прогнозата. Очакват се ветрове със сто и двайсет километра в час.
Оуен седна до нея, сложи ръка на бедрото й и го стисна силно. С лакътя си докосваше едната й гърда. Вместо да я успокои, близостта му я накара да се почувства уязвима.
— Няма да спорим — каза той с равен глас. — Не искам да се тревожа за теб. Настоявам да отидете в хотела. Когато го хванат…
— Когато ти го хванеш, искаш да кажеш.
— Когато го хванат, ще ви се обадя. Двете ще се върнете и заедно ще довършим работата.
— Оуен, той е тръгнал в съвсем друга посока. Очите му проблеснаха:
— Още ли не искаш да приемеш истината? Лиз, той е пробягал десет километра за четирийсет и пет минути. Намислил е нещо. Защо си такъв инат? Навън има убиец. Побъркан убиец! Знае името и адреса ти.
Лиз замълча и затаи дъх.
Оуен допря лице до косата й и прошепна:
— Не го ли помниш? Не помниш ли процеса?
Лиз случайно вдигна очи и срещна погледа на каменния демон на стената. Думите на Хрубек прозвучаха в главата й: „Лиз-бон, Лиз-бон, моя Ева, моя предателка. Моя красива Лиз-бон.“
В оранжерията проехтя бодър глас:
— Малко е късно за риболов, не мислиш ли, Оуен? — Порша стоеше на прага и оглеждаше облеклото му. — Да не би купонът тепърва да започва?
Оуен отстъпи встрани от жена си, без да сваля очи от нея.
— Ще си приготвя някои неща — заяви Лиз.
— Отиваме ли някъде? — попита сестра й.
— В хотела — каза Оуен.
— Толкова скоро? Мислех, че сте го предвидили за по-късно. Когато онзи щурак дойде за купона. О, извинявайте. Това може би беше проява на лош вкус.
— Стигнал е по-далеч, отколкото очакваха. Ще отида да говоря с шерифа и да разбера какво правят, за да го заловят. Вие с Лиз отивате на хотел.
— Боже, да не е тръгнал насам?
— Не, на изток. — Лиз погледна сестра си. — Просто ще е по-добре да прекараме нощта на друго място.
— Нямам нищо против.
Порша вдигна рамене и отиде да вземе раницата си.
Лиз се изправи. Оуен стисна крака й. Какво означаваше това, запита се тя? „Благодаря“? „Аз спечелих“? „Обичам те“? „Дай ми пушката, жено“?
— Няма да се бавя — увери я той. — Най-много няколко часа. Ела да заключиш след мен.
Влязоха в кухнята и той я целуна, но личеше, че умът му вече лети към полетата и пътищата, където бродеше плячката му. Той пъхна револвера в джоба си и вдигна пушката на рамо. Сетне излезе.
Лиз завъртя ключа два пъти след него, изчака го да се качи в джипа. След това се отдалечи от прозореца и заключи гаража. Черният чероки тръгна на заден ход, после спря за миг. Вътрешността на джипа бе тъмна и Лиз се запита дали Оуен й маха. Тя вдигна ръка.
Колата излезе на алеята. Разбира се, Оуен имаше право. Познаваше Хрубек повече от всички останали — от полицаите, от шерифа, от лекарите. И най-лошото бе, че Лиз също го познаваше. Знаеше, че Хрубек не е безобиден, че не се скита наоколо като замаяно животно, че е намислил нещо, колкото и безумно да беше то. Чувстваше тези неща със сърцето си.