— Мислиш ли, че може да е там? — попита Хлапето и плахо заоглежда тъмните прозорци.
— Трудно е да се каже. Всички тези мърши объркват дори Емил.
Хек и Фенъл заведоха кучетата до един изкривен стълб на оградата и ги завързаха. Извадиха оръжията си, заредиха едновременно и сложиха предпазителите. „Не позволявай отново да ме прострелят — помисли си Хек. — О, моля те. Този път нямам застраховка.“ Този път обаче той не се страхуваше толкова от сметките за лечение, колкото от фаталния куршум.
— Трент, не е нужно да го правиш.
— Като съдя по това, което се говори за този човек, мисля, че имаш нужда от помощта на всеки.
Фенъл кимна, след това махна на Хлапето да заобиколи отзад. Двамата с Хек се приближиха тихо към предната врата. Хек погледна Фенъл, сетне вдигна рамене и почука. Никой не отговори. Хек се наведе напред и надникна през прашното стъкло. Отскочи внезапно.
— О, Боже! — изкрещя пискливо.
Фенъл насочи пистолет към прозореца. Присви очи. Сетне се изсмя. На една педя от мръсното стъкло се издигаше силуетът на огромна мечка, препарирана в най-свирепата си поза.
— Мамка му — прошепна със страхопочитание Хек. — По дяволите, едва не намокрих гащите.
Фенъл посочи табелата, закачена на другия прозорец: „Затворено първите две седмици на ноември. На слука.“
— Тоя обявява на всички, че отсъства. Не е ли чувал за крадци?
— Има си мечка, която да пази. — Хек огледа звяра с възхищение:
— Това е първото, което аз бих откраднал.
След това намериха вратата, разбита от Хрубек. Влязоха предпазливо, като се пазеха един друг. Откриха следи от влизането на невменяемия, но беше ясно, че той вече не е там. Прибраха оръжията си и пак излязоха, Фенъл накара Хлапето да се обади на Хавършам, за да му каже къде се намират и че Хрубек най-вероятно се е запътил към Бостън.
Тъкмо смятаха да продължат към шосето, когато Хлапето извика:
— Задръж малко, Чарли. Ела да видиш.
Хек и Фенъл наредиха на кучетата да седнат и заобиколиха зад бараката, където младежът ги чакаше с ръка на пистолета.
— Вижте тук.
Той посочи работната барака. Предпазителят изщрака.
Хек влезе внимателно. Бараката бе пълна с хиляди боклуци: маркучи, кашони, животински черепи, кокали, изпочупени мебели, ръждясали инструменти, авточасти.
— Проверете навсякъде. Там. Този енот е гризнал дръвцето.
Фенъл насочи фенера си към трупа на животното.
— Мислиш ли, че той го е направил? Защо?
— По дяволите! — прошепна Хек.
Той не гледаше трупа на енота, а тясната греда на тавана, от която висяха няколко капана за животни, без зъби, но големи — с достатъчно силни пружини, за да пречупят врата на лисица, язовец или енот.
Или крака на куче.
Причината за изненадата на Хек не бяха самите капани, а незаетите пирони, където вероятно до неотдавна бяха висели други три. Точно под тях имаше няколко кървави следи.
— Кучките ти изпълняват ли команда „Стой“.
— Не и когато са на следа. А Емил?
— Той реагира бавно, ако миризмата е прясна. Ще се наложи да ги държим изкъсо. По дяволите, ако той навлезе в — висока трева, ще трябва буквално да пълзим. Ще е в Бостън, преди да стигнем границата на окръга.
Върнаха се на шосето и скъсиха ремъците на кучетата. Хек остави пикапа си при крайпътното заведение заедно с третия полицай, който щеше да чака, в случай че Хрубек се върне. Хлапето се присъедини към Хек и Фенъл в патрулната кола с включени само аварийни светлини.
— На средата на шибания път — изсмя се нервно Фенъл. — Тоя наистина е луд, няма спор.
Хек обаче не коментира. Възбудата бе преминала. Играта загрубяваше. Преследваният явно не беше някакъв безмозъчен гигант и Трентън Хек почувства същите студени тръпки, побили го преди четири години в неоновата светлина на онова крайпътно заведение, когато една клонка, разклатена от вятъра, се беше оказала дуло на пушка и когато след проблясването и острото пробождане в крака асфалтът бе посрещнал челото му със страшна сила.
— Мислиш ли, че е взел капаните за кучетата? — промърмори Фенъл. — Никой не би направил такова нещо. Никой не би наранил куче.
Хек се пресегна и хвана дясното ухо на кучето, на което личеше съвършено кръгла дупка 30-и калибър, Фенъл изсумтя в знак на презрение към целия човешки род, а Трентън Хек повтори настоятелно: