Изведнъж тя си спомни малкия шлюз, който се задвижваше от голямо колело. От този отвор водата започваше да изтича в един поток, приток на река Марсден, намираща се на около два километра надолу по течението. Тя си спомни как баща й бе отварял шлюза веднъж при едно внезапно пролетно топене на снеговете. Дали още стоеше и дали работеше?
Лиз се приближи към къщата и извика:
— Порша!
Един прозорец на втория етаж се отвори.
— Отивам на бента.
По-младата жена кимна и погледна небето:
— Тъкмо слушах прогнозата. Очакват най-силната буря от десет години.
Лиз за малко да се пошегува със сестра си, че е избрала най-подходящата нощ да ги посети. Порша затвори прозореца и продължи да облепва стъклата. Лиз слезе внимателно до отводнителния канал, водещ към бента, и продължи в почти пълния мрак покрай каменистото речно корито.
Двата лабрадора изведнъж заподскачаха възбудено. Следотърсачите измъкнаха едновременно оръжията си, Хек зареди своето. Сетне, също така едновременно, си отдъхнаха — един енот, затлъстял от ровене по бунищата, притича пред тях, концентричните тъмни кръгове на опашката му изчезнаха сред тревата. Подплашеното животно накара Хек да се замисли за бащата на Джил, който бе кмет в едно провинциално градче.
Той накара Емил да седне и зачака нетърпеливо, докато Фенъл успокои кучките и опресни спомените им с гащите на Хрубек. Хек заоглежда безкрайните полета наоколо. Бяха изминали осем километра от бараката, от която Хрубек бе откраднал капаните, и кучетата продължаваха да вървят по пътя. Хек никога не беше преследвал беглец, който да се придържа толкова неотклонно към шосето. Това, което иначе би му се сторило пълна глупост, сега му изглеждаше изключително хитро: като действаше обратно на всички очаквания, Хрубек печелеше време. За миг Хек изпита смътно предчувствие, че дяволски много подценяват този човек. От това го побиха тръпки.
Кучетата на Чарли Фенъл скоро продължиха по следата и мъжете закрачиха бързо по пустото шосе под черното като катран небе. За да разсее тревогата си, Хек се наведе към спътника си и каза:
— Знаеш ли какво предстои тази седмица?
Фенъл изръмжа неразбираемо.
— Денят на свети Хюбърт. И ние ще го празнуваме, Фенъл се изхрачи и плюнката му описа голяма дъга във въздуха, сетне рече:
— Кои „ние“?
— Емил и аз. Свети Хюбърт е закрилник на ловджиите. Породата „Сейнт Хюбърт“… той я е създал…
— Кой?
— Свети Хюбърт. Нали това ти разправям. Бил е монах или нещо подобно. Отглеждал е кучета следотърсачи. — Хек кимна към Емил. — Този момък има по-благородно потекло от моето. В деня на свети Хюбърт се благославят кучетата. Ти не си ли ирландец бе, Чарли? Как може да не знаеш тези неща?
— Нашите са от Лондондери.
— Тези лабрадори. Трябва да повикаш свещеник да ти ги благослови. Как мислиш, Чарли. Какво ще кажеш за „Сейнт Мери“? Мислиш ли, че онова отче ще се съгласи? — Фенъл не отговори и Хек продължи: — Знаеш ли, че първите кучета следотърсачи са от Месопотамия?
— Къде, по дяволите, е това?
— Ирак.
— Е, това беше тъпа война — измърмори спътникът му.
— Според мен трябваше да продължим до Багдад.
— Съгласен съм.
Фенъл се засмя.
— Кое е смешното? — поинтересува се Хек.
— Ти си луд, който преследва друг луд, Трентън.
— Говори каквото щеш, аз ще си намеря свещеник и Емил ще бъде благословен.
— Ако залови този ненормалник.
— Ще го направя при всяко положение.
Шосето, по което преследваха Хрубек, преминаваше през няколко градчета и големи запустели участъци. Ако наистина бе тръгнал за Бостън, не беше избрал най-бързия път. Хек обаче трябваше да признае, че това е най-умното в случая. По това шосе надали щеше да срещне полиция, а и къщите и колите бяха нарядко.
Продължиха след кучетата, все още на къси ремъци заради капаните, още пет километра на изток, след това Хрубек бе свърнал на север по един черен път. На трийсетина метра встрани от шосето попаднаха на мръсно крайпътно капанче, което изглеждаше още по-западнало заради облепените с тиксо прозорци.
Фенъл изпрати Хлапето да провери отзад, а той и Хек се промъкнаха до прозорците на продълговатото ламаринено ресторантче. Надникнаха предпазливо вътре и се озоваха лице в лице с готвача, сервитьорката и двама клиенти, които, привлечени от скимтенето на кучетата, гледаха към прозореца.
Хек и Фенъл, с чувството, че изглеждат глупаво, влязоха и прибраха оръжията си.
— Я, хайка — възкликна сервитьорката, от леко наклонената чиния в ръцете й върху пода покапа гъст сос.
Никой обаче не беше виждал Хрубек, въпреки че ако се доверяха на обонянието на Емил, беглецът бе минал на метри от прозорците. Без обяснения и без да кажат „довиждане“, мъжете с кучетата бързо си тръгнаха. Емил отново надуши следата и продължи на североизток по черния път.