— Проклети баски! — имаше навика да роптае. — Проклети да са! И всичките са си наточили зъбите за мен.
Ами „Студенти за демократично общество“ и „Черните пантери“:
— Аз съм в „Кой кой е в американския бизнес“. Всеки знае за мен! Къде живея! Имената на децата ми! Те могат да научат твоето име, Лизбоун. Помниш ли какво съм ти казал за отварянето на непознати? Кажи ми какво ще направиш, ако видиш някоя чернилка да се навърта пред вратата. Кажи!
Дори наивното дете Лизбоун обаче подозираше, че оградата е твърде лесна за разбиване и представлява не толкова пречка за лошите, колкото затруднение за членовете на семейството, на които се налагаше да обикалят цял километър около нея, ако поискат да отидат в гората от другата страна на Седар Суомп Роуд. Като човек, който държи на родословието си обаче, Л’Оберже явно не целеше само да отблъсква враговете: той използваше оградата и като граница на собствената си малка държава.
— Няма да позволя децата ми да скитат като уличници.
Това са момичета, за Бога!
Лиз често бе чувала това изявление.
Сега тя не без известна ирония размишляваше; че макар германската му посестрима да е вече прах и пепел, безумното творение на Андрю л’Оберже е здраво както при самото си построяване. Прецени също така, че ако бентът прелее, водата ще потече към къщата.
Тя наближи плажа — тясна ивица сивкав пясък. Точно зад него беше бентът, стар зид от камъни и цимент, шест метра висок и издигнат още в началото на века. Бялата лодка, която бе привлякла вниманието й по-рано, се блъскаше в бетонното съоръжение. Зад бента имаше тесен преливник; обикновено сух, сега той приличаше на бързеите на Колорадо, водата се изливаше в потока, минаващ под пътя. Бентът бе собственост на Л’Оберже, макар че се контролираше от Инженерната служба. „Защо ги няма тази вечер?“ — запита се Лиз.
Тя продължи още няколко крачки, сетне спря. Чувстваше някаква тревога, не се осмеляваше да продължи, загледа бялата пяна на изтичащата през преливника вода.
Колебанието й нямаше нищо общо с бента или с бялата пяна. В момента мислите й бяха заети единствено с онзи пикник.
Това беше преди много, много години; едно рядко събитие — семейство Л’Оберже на открито.
Юнският ден предоставяше едновременно слънце и сянка, горещина и хлад. Семейството слизаше от къщата към плажа и не беше извървяло и десет метра, когато баща й започна да гълчи Порша:
— Спокойно, пази тишина!
Момиченцето беше на пет години, палаво и приказливо. Лиз беше ужасена, защото заради лудориите на Порша баща им можеше да отмени пикника. Затова изсъска на сестричката си да мирува. Порша се опита да я ритне за отмъщение и накрая въпреки строгия поглед на съпруга си майка им взе съпротивляващото се момиченце и го отнесе.
Лиз, тогава на единайсет, и баща й носеха кошниците за пикник, толкова натъпкани от него, че заплашваха да откъснат ръцете й. Въпреки това тя не се оплакваше — осем месеца не беше виждала баща си, който бе на поредното делово пътуване в Европа, и нищо на света не можеше да я лиши от компанията му. Той я похвали колко е силна и това я въодушеви още повече.
— Какво ще кажеш за това място? — попита баща й и си отговори сам: — Да, мисля, че е добре.
На Лиз й се стори, че след това пътуване той говори с лек акцент. Тя заразглежда тъмните му панталони, бялата риза, закопчана до яката, но без вратовръзка, и ниските му ботуши. Това никак не се вписваше в американската мода от шейсетте, но той не искаше да има нищо общо с „Брукс Брадърс“ и Карнаби Стрийт и оставаше верен на предпочитанията на иберийските си партньори. Едва след смъртта му Лиз и майка й си позволиха да осмеят стила му като „постемигрантски“.
Храната бе приготвена от жена му под критичния му поглед и острите му забележки. Бе разделена на порции с правилна геометрична форма и вакуумирана в опаковки като пакетите за НАСА, които го изпълваха с такова възхищение. Майката на Лиз подреди скъпоценните прибори от неръждаема стомана и бледосините порцеланови чинии.
Извади бутилка порто и всеки от семейството получи чаша. Бащата на Лиз поиска мнението на майка й. Каза, че тя е непредубедена и това я прави по-ценна от цяла дузина френски дегустатори. Лиз не беше чувала от майка си нито една дума на неодобрение за вината на баща й.