В деня на раждането на Лиз Андрю л’Оберже бил в Португалия и там случайно изпуснал бутилка „Тейлър, Фладгейт“ от 1879 година, защото се стреснал от пронизителния звън на телефона на партньора си — а от другата страна на линията се случила тъща му, нетърпелива да му съобщи, че е станал баща. Той се засмял при тази новина и настоял (още в същия момент) да нарекат дъщеря му Лиз на града, където унищожил бутилка с порто за седемстотин долара. Две неща в тази случка се струваха важни за Лиз. Първото бе пренебрежението, с което баща й се е отнесъл към загубата.
Второто: защо не е бил до жена си в такъв момент?
Тогава, на плажа, въпреки леките възражения на майка й той накара Лиз да пийне малко вино.
— Ето, Лизбоун, какво мислиш? Това е от 1953-та. Не е много скъпо, но е добро. Какво мислиш?
— Андрю, тя е на единайсет! Прекалено малка е да го оцени.
— Харесва ми, татко — отвърна Лиз, отвратена от виното.
За да е по-убедителна, добави, че има малко вкус на „Викс“.
— На сиропа за кашлица? — изгърмя той. — Луда ли си?
— Малка е още — избави я от неприятностите майка й и момичетата отидоха да играят, докато обядът бъде сервиран.
Докато Порша седеше сред тревата и береше цветя, Лиз забеляза в горичката извън имението едно момче на около осемнайсет и едно момиче, с няколко години по-малко. Момичето се бе облегнало на едно дърво, а младежът бе поставил ръце на раменете й. Той се навеждаше и я целуваше, сетне бързо се отдръпваше, а девойката сбърчваше нос с престорено отвращение. Той изведнъж посегна към гърдите й. Лиз се разтревожи, защото си помисли, че някоя оса или пчела е кацнала върху момичето и младежът се опитва да я махне. Искаше й се да му извика да не закача насекомото. Те жилеха само когато са раздразнени. Лиз едва не изкрещя, изненадана, че такова голямо момче не знае този прост факт от живата природа.
Разбира се, нямаше никаква пчела. Момчето разкопча блузата на момичето и бръкна вътре. То отново се намръщи и го плесна през ръката. Той издърпа неохотно пръсти, засмя се и отново целуна момичето. После пак пъхна ръка под ризата й и този път тя не го спря. Езиците им се допряха и те впиха жадно устни.
Странна топлина обхвана Лиз. Тя не можеше да определи от коя част на тялото се е появила. Може би от коленете й. След като си направи някои неясни изводи за двамата влюбени, Лиз вдигна ръка към блузата си, под която бе по бански костюм. Разкопча няколко копчета и пъхна пръсти под банския, като си представяше, че я ръководи младежът. Опипа и отначало не усети нищо особено. Сетне топлината сякаш премина от краката към долната част на корема й.
— Лизбоун! — извика рязко баща й.
Дъхът й секна и тя подскочи.
— Лизбоун, какво правиш? Казах ти да не се отдалечаваш!
Той се намираше наблизо, макар че очевидно не беше видял престъплението й — ако това изобщо бе престъпление. Сърцето й заби лудо, тя заплака и се свлече на колене.
— Търся кости на индианци — извика с треперещ глас.
— Ужасно — обади се майка й. — Спри веднага! Ела да си измиеш ръцете.
— Трябва да имаш уважение към останките на мъртвите, млада госпожичке! Когато умреш, ще ти бъде ли приятно някой да рови твоя гроб?
Момичетата се върнаха при покривката за пикника, измиха се и седнаха на трапезата, докато баща им говореше за пастите, които астронавтите ядат по време на продължителни космически полети. После той се опита да обясни на Порша какво означава безтегловност. Лиз не беше в състояние да поеме повече от няколко хапки от каквото и да било. Когато свършиха, изтича отново в храстите под претекст, че си е изпуснала гребена. Момчето и момичето вече ги нямаше.
Сетне дойде онзи момент, от който се беше страхувала през цялото време. Баща й я заведе при тъмното езеро. Свали ризата и панталоните си, отдолу носеше виненочервени бански гащета. Имаше стегнато тяло — не особено мускулесто, но с равномерно разпределени тлъстини.
Тя свали ризата и панталонките си и остана по яркочервен бански. Лиз и сега бе слаба, а като момиче беше направо кльощава, но в онзи момент глътна силно корема си — не от срам, че има шкембе, а с надеждата (напразно), че така гърдите й ще изпъкнат.
Влязоха в студеното езеро. Шампион по плуване в колежа, Андрю л’Оберже неведнъж бе казвал на дъщеря си колко го тревожи страхът й от водата. Никога не пропускаше възможността да я вкара в някой басейн, река или в океана.
— Наистина е опасно. Твърде лесно се дави човек. Затова трябва да се научиш да плуваш като риба.
Тя неспокойно присви колене, меката тиня галеше стъпалата й. Баща й държеше много на тези уроци. Когато забеляза, че тя се страхува да потопи глава, нареди й да поеме въздух и натисна лицето й под повърхността. Уплашена, тя подскочи. Започна да се гърчи и да плюе, а той се засмя и каза: