— Не, за Англия, не помниш ли? Това беше, когато четяхме книги на глас. Вечер в леглото. Аз ти четях от разказите на Дикенс. И смятахме да се преселим в Мейфеър.
— Не, четеше Шерлок Холмс. Нямах нищо против него. Дикенс обаче си четеше сама. Него не можех да го изтрая.
— Права си. „Бейкър Стрийт“. Госпожа Хъдсън. Май мисълта за икономка, която да ни сервира следобедния чай, ни харесваше най-много.
— И след това да мие чиниите. Оттук можеш ли да доплаваш до Бостън?
— Оттук мога да доплавам само до другия край на езерото.
Порша се взря във водата.
— Съвсем бях забравила за този плаж. Струва ми се, че една от куклите ми се удави тук. Барби. Сега сигурно струва стотина долара. И крадяхме бонбони „Ореос“, след това се криехме тук и ги ядяхме. Все тук си играехме. — Тя не можа да не засегне болната тема: — До онзи пикник.
— До пикника — повтори тихо Лиз и потопи ръка в тъмната вода. — Сега за пръв път стъпвам тук.
— Оттогава? — изненада се Порша.
— Да.
— Кога е било? Преди двайсет години?
— По-скоро трийсет.
Порша поклати глава. Лодката се удари в бента и глухо изкънтя. Тя я погледа известно време, сетне отбеляза:
— Ще падне от другата страна, ако не направим нещо.
Тя издърпа лодката до плажа и я завърза за едно дръвче. Сетне се върна, изтри ръцете си и неочаквано се изсмя.
— Какво има?
— Хрумна ми, че май така и не съм те питала какво стана.
— Какво е станало ли?
— Тогава. На пикника. Никога не го бях виждала толкова разярен.
Вярно ли беше? Наистина ли никога не го бяха обсъждали? Лиз зарея поглед към острите върхове на три бора, стърчащи над останалите дървета в гората; бяха с различна височина и по необяснима причина й напомняха за Голгота.
— Не знам — отвърна. — Сигурно съм го предизвикала по някакъв начин. Не си спомням.
— Иска ми се да бях по-голяма тогава. Щях да го спра.
Лиз помълча известно време, после попита:
— Виждаш ли там?
Посочи камък с големина на грейпфрут, който стърчеше над пясъка и тинята. Водата вече почти бе стигнала до него.
— Когато той спря да ме бие, пропълзях до онзи камък. Опитах се да го вдигна. Исках да го ударя и да го блъсна в езерото.
— Ти? Момичето, което никога не се опълчваше срещу баща си?
— Спомням си, че стоях и се чудех как е в затвора; дали има отделни затвори за момчета и момичета. Не исках да лежа в една килия с момче.
— Защо?
След кратко мълчание Лиз отговори:
— Нямаше да го понеса. — Изведнъж промени темата: — Я по-добре да натрупаме още торби с пясък тук. Както изглежда, до половин час ще прелее.
Трентън Хек гледаше нощното небе през плъзгащата се врата на фургона си. Пред него върху червена пластмасова масичка стоеше чиния със салата от риба тон и ориз; пред Емил имаше купичка с „Алпо“ и спанак. Явно двамата нямаха апетит.
— О, Господи!
Хек блъсна чинията и надигна една бутилка „Будвайзер“. Пресуши я на три глътки. Даде си сметка, че бирата вече не му се услажда и е загубил апетит. Остави бутилката на масичката.
Единствената светлина във фургона идваше от лампичката над масата. Той отиде при зеленото си кресло, модел „Бест“ на „Сиърс“, от другата страна на овехтелия жълто-зелен килим и запали лампата си за четене. Дългото помещение веднага придоби по-уютен вид. Фургонът беше просторен, тристаен. Бе облицован с яркожълти алуминиеви плоскости, а прозорците бяха обковани с черни пластмасови дъсчици.
Въпреки че Хек живееше тук вече четири години и половина и бе събрал почти всички вещи, полагащи се на един разведен мъж, стаите не бяха претъпкани. Производителите на фургони предвиждат достатъчно килери и шкафове, затова повечето от собствеността на Хек бе прибрана. Освен мебелите и лампите можеха да се видят снимки (на роднини и кучета), трофеи (посребрени мъжки фигурки с пистолети в протегнатите ръце, позлатени фигурки на кучета), покривчици, бродирани от майка му по време на химиотерапията й (с банални мисли върху тях — „Домът е там, където те води любовта“), аудиокасети (Уили, Уайлън, Дуайт, Ранди, Гарт, Бони и т.н.) и две мишени с тесни концентрични кръгове.
Тъй като все още се самосъжаляваше, той прочете за пореден път предизвестието за отчуждаване. Разгърна синия лист и се изсмя горчиво. „По дяволите — помисли си, — тази банка не си поплюва.“ Търгът бе насрочен за следващата събота. До петък Хек трябваше да се е изнесъл. Следващият параграф бе не по-малко неприятен: банката възнамеряваше да го съди за разликата между полученото от продажбата на собствеността му и остатъка от дълга му.
— По дяволите! — Той удари с длан по креслото. Емил се стресна. — Проклети да са! Всичко ще ми вземат!