„Как е възможно да дължа повече от това, което съм купил със заема?“, мислеше си мрачно. Въпреки това той добре съзнаваше, че банката има пълно право да го съди за тази сума, стига да го извести навреме.
Трентън Хек знаеше колко бързо и безвъзвратно можеш да съсипеш живота на един човек, ако го известиш за това в законния срок.
Е, сигурно можеше да преживее и без фургона, но по-лошо беше, че ще загуби земята — от това го болеше повече, отколкото от счупен крак. Винаги бе гледал на фургона като на временно жилище. Хек беше купил земята — наполовина борова гора, наполовина ливади — с парите, оставени му от една леля. Беше харесал имението още от пръв поглед. Гъстата, ухаеща гора плавно преминаваше в жълтеникавозелени хълмове, закръглени като формите на младо момиче. През единия край на земите му течеше буен поток, неподходящ за риболов, но чудесен да седиш до него и да слушаш ромона на водата.
Затова го бе купил. Не се посъветва с обидчивия си баща и с темпераментната си годеница Джил. Отиде в банката, ужасен от мисълта, че ще изхарчи спестяванията си.
Излезе от кабинета на намусения адвокат като собственик на парцел без обслужващо шосе, без кладенец или отходна яма.
И без жилище.
Тъй като не можеше да си позволи къща, Хек си купи фургон. Позволи и на Джил да участва в този избор и младата сервитьорка (която никога не се оставяше да я лъжат) оглежда стени и измерва килери, разпитва търговци за различни видове отопление и изолации, преди да се спре на големия, луксозен фургон „Внимание — извънгабаритен товар“. („Задължен си ми за това, Трентън.“) Доставчиците качиха голямото ремарке на най-красивото възвишение на имението, близо до мястото, където Хек планираше да издигне къщата на мечтите си.
Надяваше се, че осъществяването на този строеж няма да е по-трудно от прокарването на стометровия път до новото му жилище — като мина с пикапа по петдесет пъти в двете посоки между фургона и шосето. Парите, които очакваше да спести обаче, така и не дойдоха и къщата остана само мечта. Накрая се стигна до момента, когато не беше в състояние да задържи и фургона. Щом получи първото предупредително известие, Хек с удивление установи, че е ипотекирал срещу заема не само фургона, а и цялата земя — цялото това райско кътче.
Същата земя, която след една седмица вече щеше да принадлежи на другиго.
Хек сгъна документа и го пъхна зад една бележка от ветеринарния лекар. Приближи се до големия прозорец, гледащ на запад, откъдето само след няколко часа трябваше да дойде бурята. На път за дома с камиона той бе чул няколко новини за това метеорологично явление. Една от тях гласеше, че смерч поразил парцел с фургони в някакво градче на сто и десет километра на запад. Нямаше загинали, но много хора бяха ранени и имаше значителни щети.
Беше чул новината веднага щом включи радиото си и това му се стори лоша поличба. Запита се дали неговият фургон ще оцелее при такава стихия, после прошепна:
— О, какво значение има, по дяволите?
Взе тиксо и откъсна дълго парче. Залепи го по диагонал на прозореца. Започна да прави другия диагонал, но изведнъж спря и запрати тиксото в другия край на стаята.
Влезе в спалнята и седна върху мекото двойно легло. Представи си как ще обясни цялата история на Джил — отчуждаването, делото, — но често се разсейваше, защото във въображението му бившата му жена бе облечена в яркорозова прозрачна нощница.
Хек продължи да разговаря мислено с нея няколко минути, сетне се почувства глупаво. Легна по гръб, загледа кълбестите облаци и започна друг мълчалив разговор — този път не с Джил, а с баща си, който в момента се намираше на километри оттук и вероятно спеше в огромната колониална къща, която притежаваше от двайсет години, без ипотеки, само негова. Трентън Хек си представяше как му казва: „Само за малко, татко. Може би месец-два. Докато стъпя отново на крака. Старата ми стая е достатъчна. Устройва ме напълно.“
О, тези думи звучаха глупаво. Като извиненията на обирджиите и крадците на коли, които бе залавял на местопрестъплението. И в отговор баща му поглежда над дългия си нос, който Трентън се радваше, че не е наследил, и казва: „Остани колкото искаш, сине“, въпреки че скритото значение на думите му е: „През цялото време си знаех, че няма да се справиш сам. Знам го още от момента, когато се ожени за онази русокоса сексбомба, която няма нищо общо с майка ти, знаех си…“ Старецът никога не беше разказвал на сина си как след уволняването си от металургичния завод през 1959 година е стъпил на крака и е започнал търговия с автомобили, за да си осигури достоен живот въпреки всички трудности… Нямаше нужда, защото тази история се разказваше от други — десетки, стотици пъти — и когато Хек стоеше пред баща си, сякаш не спираше да звучи в ушите му.