На петдесет метра на изток откри, че Хрубек е повторил този ход — тръгнал е на юг, продължил е известно време и пак се е върнал назад. Значи основната му цел беше на изток, но и нещо на юг го привличаше. Оуен проследи пътя му отново до шосето. Застана на една поляна с висока трева и забеляза, че преследвачите са спрели и тук.
Изгаси фенера, извади револвера и продължи в хладния мрак, притискащ го от всички страни като снежна преспа. Спря и противно на всяка логика затвори очи.
Оуен Ачисън се опита да прогони благоразумния, четирийсет и осем годишен бял адвокат от съзнанието си. Постара се да вникне в разума на Майкъл Хрубек, един мъж, измъчван от лудостта. Няколко минути остана така, в пълен мрак.
Нищо.
Не успя да почувства нито частичка от Хрубековата лудост. Той отвори очи и стисна револвера.
Тъкмо смяташе да се връща при джипа и да продължи към паркинга при Уотъртаун, когато му хрумна нещо. Дали не смяташе Хрубек за по-луд, отколкото бе всъщност? Не беше ли възможно, макар и лишена от разум, неговата вселена да се подчинява на същата логика като душевния свят на всеки нормален човек? Адлър бе твърде неубедителен с приказките си за обърквани и упоени с лекарства пациенти. „Я да помислим малко — каза си Оуен. — Да погледнем какво е направил Хрубек: измислил е план за бягство от болница за криминално проявени душевноболни, изпълнил го е успешно и е успял да се изплъзне на професионални следотърсачи.“ Той реши, че е време да започне да гледа на Хрубек малко по-сериозно.
Върна се там, където свършваха следите на беглеца, и постави крака си точно върху огромните отпечатъци от краката на лудия. Този път не затвори очи, а се вгледа право към билото на каменистото възвишение напред. Остана така известно време, сетне се приближи към основата на скалите. Потопи пръсти в калта и намаза лицето си. Извади от задния си джоб тъмносиня плетена маска и я нахлупи. Започна да се изкачва.
След пет минути откри каквото търсеше. На върха на скалите имаше утъпкана трева, счупени клонки и дълбоки следи от обувки — оставени от човек, тежащ повече от сто килограма. Бяха пресни. Откри и отпечатъци от копчета там, където преследваният беше лежал и бе гледал към шосето, може би в очакване на преследвачите и техните кучета. В калта бе оставен отпечатък от широка длан, а под него буквите: рЕВАнш. Хрубек беше лежал тук преди не повече от час. Беше продължил на изток, да, но само за да се сдобие с дрехи или да заблуди преследвачите си. Сетне бе продължил по друг път, набелязан в началото на бягството му.
Мръсник! Оуен слезе бавно и внимателно въпреки възбудата. Не можеше да си позволи да си счупи някой крайник точно сега. В основата на скалите отново освети земята. Откри кална локва наблизо и забеляза следи от обувки съвсем като видените на върха на възвишението. Въпреки че не бяха на големи разстояния една от друга, те бяха по-дълбоки при пръстите, което показваше, че Хрубек е тичал или е вървял бързо. Следите водеха към пътя, сетне на юг през полето и накрая на запад.
Оуен продължи по тези ясни отпечатъци през тревата. Смяташе да се увери, че Хрубек наистина е тръгнал на запад, преди да се върне при джипа и да продължи да гледа за беглеца от шосето. След десетина метра взе решение и прескочи една каменна ограда, ограничаваща голямо поле.
Внезапно кракът му се закачи в скрита тел и той се стовари по очи към един стоманен капан.
Големият капан на „Отава Манюфакчъринг“ бе поставен безупречно на участък от пътя, лишен от опори, за които да се хванеш при падане, точно зад ниския зид, така че преследвачът да е стъпил само с единия крак на земята. Оуен пусна фенера и закри лице, в последния момент насочи револвера си към желязното устройство и стреля четири пъти в отчаян опит да го накара да се затвори. Капанът затанцува под ударите от едрокалибрените куршуми. Разхвърчаха се камъчета, трева и горещи метални частички, Оуен се извъртя настрани и остави лявото му рамо да поеме основния удар.
Когато се стовари на земята, главата му отскочи от затворените челюсти на капана и той остана да лежи зашеметен. По челото му се стичаше кръв и той си представяше яките метални челюсти, захапващи лицето му. Скоро се извъртя в очакване Хрубек да е използвал капана така, както би постъпил той — да го замае и да даде на лудия възможност да го нападне в гръб. Оуен се огледа, приклекна зад оградата. След като никой не го нападна, извади празните гилзи и неизползваните патрони и презареди. Прибра двата патрона и отново се огледа.
Нищо. Освен свиренето на вятъра в клоните на дърветата не се чуваше друг звук. Оуен бавно се изправи. Значи капанът бе предназначен единствено за кучетата. В яростта си той грабна капана и го запокити надалеч в полето. Намери куршумите и ги зарови, опипа лицето и рамото си, за да установи пораженията. Не бе пострадал сериозно.