— Майкъл не е опасен. Той не е рецидивист.
— Не ме интересува дали е опасен като женски лос, който защитава малките си, или като екзекутор от мафията. Аз пазя себе си и кучето си и ако това означава да застрелям някого, който ме напада с камък или желязна щанга, няма да се поколебая.
Колер се усмихна леко и Хек се почувства малко глупаво.
— Вижте, той е заложил капани за кучета. Не мога да имам добро мнение за такъв човек.
— Какво е направил? — Усмивката изчезна от лицето на лекаря.
— Заложил е капани. Капани за животни.
— Не. Майкъл не би сторил такова нещо.
— Е, говорете, каквото щете, но…
— Видяхте ли лично такъв капан?
— Знам, че е взел няколко. Още не съм попаднал на тях.
Лекарят помълча, сетне заяви:
— Мисля, че ви използват, господин Хек.
— В какъв смисъл?
Хек беше готов да чуе всякакви обиди, но гласът на психиатъра изведнъж омекна, глас на човек, който е на негова страна и иска да му помогне.
— Адлър знае, че при вида на кучето шизофреникът ще изпадне в паника. Да преследваш човек като Майкъл, е най-неправилното, което може да се направи. Да притиснеш такъв пациент по този начин? Той ще изпадне в паника. Безумна паника. Ще се наложи да го застреляте. Адлър иска всичко да се уреди колкото се може по-безболезнено за него. Четиринайсет хиляди.
Мили Боже. Хек стисна очи, сетне ги отвори точно навреме, за да види блясъка от поредната мълния. В краката му Емил пристъпяше нервно, този човешки разговор му беше дошъл до гуша.
„Взимай парите и бягай. Обади се в банката, дай им тлъстия чек.“
Четиринайсет хиляди щяха да му спечелят отсрочка от още девет-десет месеца. Може би дотогава полицията щеше да намери пари да върне на работа всички служители, съкратени през последните три години. Може би в някоя от трийсет и шестте охранителни фирми, до които Хек бе изпратил молби за работа, щеше да се отвори свободно място.
Може би Джил щеше да се върне с цял куп пари и прозрачната си нощница. Четиринайсет хиляди долара! Той въздъхна:
— Е, господине, разбирам загрижеността ви за пациента и уважавам това. Има обаче и други хора, за които трябва да се мисли. Аз не съм бил полицай просто така. Двамата с Емил имаме всички шансове да заловим този човек. Много по-големи от вашия, дори да говорите за двойни блъфирания и тем подобни.
— Ама той не е опасен. Това никой не го разбира. Вие го преследвате като животно, това го прави опасен.
Хек се засмя:
— Е, вие психиатрите разбирате от разни неща, не се съмнявам. Само че онези двамата, които едва не е убил тази нощ, вероятно няма да са съвсем съгласни с вас.
— Убил? — Очите на Колер проблеснаха, лекарят изглеждаше почти толкова разстроен, колкото когато Хек бе допрял дулото на пистолета си в главата му. — Какво говорите?
— Онези санитари.
— Какви санитари?
— Нападнал ги е близо до Стинсън малко след като избягал. Мислех, че знаете.
— Знаете ли имената им?
— Не, откъде ще ги знам? От болницата в Марсден са. Само това знам.
Колер се отдалечи към колата. Вдигна малкия череп. Потърка го разсеяно в ръце.
— И така — продължи Хек, — страхувам се, че трябва да отхвърля предложението ви.
Лекарят се загледа за момент в нощното небе, сетне се обърна към него:
— Направете ми само една услуга. Ако го намерите, не го заплашвайте. Не го гонете. И каквото и да правите, за Бога, не насъсквайте това псе срещу него.
— Това да не е лов на лисици.
Колер му подаде визитна картичка:
— Това е номерът на телефона в кабинета ми. Ако го откриете, обадете се. Там винаги има човек, който да ми изпрати съобщение. Ще съм ви много благодарен.
— Ако имам възможност, ще се обадя. Само това мога да обещая.
Колер кимна и се огледа в опит да се ориентира.
— Това там шосе № 236 ли е?
— Да.
Трентън Хек се облегна на колата и с лека усмивка изпрати с поглед странния хилав мъж, мръсен като каналджия, с костюм, вратовръзка, скъпо палто и раница, скитащ се по този забутан и пуст селски път.
Роналд Адлър разглеждаше картата на окръг Марсден.
— Пресякъл границата на щата. На кого би му хрумнало? — Гласът му звучеше монотонно, безстрастно. — Масачузетската пътна полиция сигурно ще го хване до половин час. Искам план за действие при най-лошия случай.
— За наградата ли говорите? — осведоми се Питър Грима.
— Каква награда? — сопна се директорът.
— Ъммм. Какво искахте да кажете с „най-лошия случай“?
Адлър явно знаеше много добре отговора, но известно време мълча, вероятно от някакво суеверие, запазило се въпреки медицинското му образование.